На трийсетина крачки от обраслия с храсти и бурени двор на кулата Бъг изведнъж спря, кривна глава и се усмихна.
Пред него Лоста забави и се обърна.
— Какво?
— Намери момичето — рече слугата. — Когато успея, ще дойда при теб.
— Бъг?
— Съвсем за малко, Вречен. Трябва да свърша нещо.
Воинът от Пурпурната гвардия се поколеба, после кимна, обърна се и продължи напред.
Бъг затвори очи. „Чуй ме, вещице Джагът. Помниш услугата ми в кариерата, нали? Дойде време за… взаимност.“
Тя отвърна в ума му. От много далече, но бързо се приближи. „Чувам те, дребосъко. Знам какво искаш. Ах, умен си…“
„О, не мога да си припиша цялата заслуга този път.“
Демонът се изду и изпълни цялата пещера. Сърцето бе всичко, силата, просмукваща се в него, за да оживи плътта. Обвързващите го вериги се стопиха.
Сега. Трябваше само да се протегне и да сграбчи.
Чакаше го мощта на хиляда богове.
Да се протегне.
Безброй дращещи, мъчещи се да се вкопчат ръце.
За да сграбчат… нищо.
И глас на смъртен…
От Цеда — още две думи, изречени гърлено и ясно: „Хванах те!“
Лъжа! Илюзия! Заблуда! Демонът побесня, завъртя се в кипналата кафява тиня, мъчеше се да се измъкне… устието на тунела бе запечатано. Гладка повърхност, ужасно студена, студът изгаряше… демонът се присви.
И езерото отгоре. Нагоре… бързо… все по-бързо…
Урсто Хубът и някогашната му любовница Пиносел се бяха напили, докато чакаха падането на Ледерас. Бяха пели, за да отпразнуват края на дълговете си, бяха се проснали на старата мухлясала дървена пътека около Хлътналото езеро сред боязливо щъкащи плъхове и гълъби.
А щом виното свърши, почнаха да се дърлят.
Всичко започна съвсем невинно — Пиносел въздъхна дълбоко и каза:
— Е, сега можеш да се ожениш за мен.
Цяла минута, докато схване думите й, при което я изгледа опулен и невярващ.
— Да се женя за теб? Кво ти стана бе, малката?
— Кво ми стана ли? Уважение искам, пълен с бълхи дебел тъпак неден. Уважение. Щот го заслужавам. Жени се за мен, Урсто Хубът, сега като ни завладяха едурите. Жени се за мене, че…
— Добре бе, добре.
— Кога? — настоя тя, надушила, че той извърта.
— Кога… кога… — Ха! Имаше си отговор…
И точно в този момент мръснозеленикавата вода на Хлътналото езеро, проснало се пред двамата като вонящо торище за водорасли, избледня до мътносиво. И от вече замръзналата му повърхност взеха да се вдигат облаци.
Леден вятър помете над Урсто Хубът и Пиносел.
Някъде дълбоко изпод леда на ненадейно замръзналото езеро отекна глух тътен, макар да не се видя нито една пукнатина.
Урсто Хубът зяпна невярващо. Отвори уста и пак я затвори.
И раменете му се смъкнаха.
— Днес, обич моя. Днес ще се оженя за теб…
25.
Когато боговете на прахта бяха млади, плуваха в кръв.
Шурк Елале заслиза по тунела към вратата на криптата. Мислеше за Джерун Еберикт. Тревожеше се за Техол Бедикт. Финадът в края на краищата беше от най-злата порода хора, а Техол изглеждаше така… безпомощен. О, беше си достатъчно здрав, сигурно щеше да може да избяга бързо и надалече, ако се наложеше. Но беше ясно, че няма намерение да бяга никъде. Мълчаливите телохранители, които му беше изпратил Брис, донякъде я успокояваха, макар че както действаше Джерун, можеше да не се окажат нещо повече от дребно препятствие.
И сякаш това не беше достатъчен повод за тревога, от Кетъл и мъртвата кула Азат идваше само злокобна тишина. Дали бе защото детето се връщаше към живота, като по този начин прекъсваше връзката с мъртвите? Или се беше случило нещо ужасно?
Спря пред вратата и я бутна.
В очите й блесна светлина от фенер и тя видя Ублала — седеше на капака на саркофага, държеше фенера в скута си и нагласяше пламъка.
— Какво е станало, любов моя?
— Няма време — отвърна той и стана, чукна главата си в тавана и се наведе. — Лоши работи. Канех се да тръгвам. — Остави фенера на капака. — Не можех да те чакам повече. Трябва да тръгвам.
— Къде?
— Серегалите — изломоти той и закърши ръце. — Лошо.
— Серегалите? Старите богове на Тартенал? За какво говориш, Ублала?
— Трябва да тръгвам. — Той тръгна към вратата.
— Ублала, ами Харлест? Къде отиваш?
— В Старата кула. — Беше вече в тунела и думите му заглъхваха. — Обичам те, Шурк Елале…
Тя зяпна след него към зейналата врата. Обич? Звучеше… безвъзвратно.
Отиде до саркофага и избута капака на една страна.
— Ррр! Сссс! Сссс! Сссс…
— Престани, Харлест! — Тя избута дращещите към нея нокти. — Излизай! Трябва да тръгваме…
— Къде? — Харлест бавно се надигна и без да спира да ръмжи, задраска въздуха с дългите си нокти, да ги поупражни.
— В едно гробище.
— О! — Харлест въздъхна. — Страхотно!
Седнал насред улицата в локва засъхваща кръв, императорът на Тайст Едур бе вдигнал ръка пред лицето си и сякаш се опитваше да изтръгне очите си с нокти. Все още надаваше писъци — пронизителен безсловесен изблик на ужасна болка и ярост.
На моста, на тридесет крачки от него, ледерийските войници стояха смълчани и неподвижни. По
