император.“
— Наистина ли си Кралският защитник? Войниците ти на моста като че ли реват точно това — Кралски защитник… това ли си ти, Финад?
„Не.“
„Тепърва ще го срещнете, кучи синове.“
С тази утешителна мисъл издъхна Морох Неват.
Толкова бързо изцеряване, толкова ужасно бързо връщане към живота. Обкръжен от вълчи вой, отекващ из цял Ледер в хор на прокълнати, императорът нададе писък, който раздра въздуха.
Ротата войници на моста се беше смълчала — всички бяха видели как Рулад, плувнал в кръв, залитна и се надигна, изтръгна меча от тялото на Финада, олюля се и отстъпи встрани. Изправи се. Очите му бяха пълни с лудост и ужас.
— Удинаас!
Отчаяно сама душа. Душа, гърчеща се в непоносима болка.
— Удинааас!
На двеста разтега от главната улица Урут Сенгар чу отчаяния писък на сина си и подири с очи роба сред вървящите по петите й. В същия миг изкрещя Майен, отскубна се от жените и побягна… в някаква уличка. И изчезна.
Смразена, Урут спря, огледа присвилите се пред нея роби.
— Удинаас! Къде си?
Отвърнаха й празни, пълни с ужас очи. Познати лица, до едно. Но Удинаас го нямаше.
Беше избягал.
Урут се хвърли сред робите и ги заблъска с юмруци.
— Намерете го! Намерете Удинаас!
И я обля вълна от неистова омраза. Към Удинаас. Към всички ледерии.
„Предаден. Моят син е предаден.“
О, как щяха да платят!
До ушите й стигаха шумове от битка, вече из целия град. Нашествениците се изливаха в улиците, пресрещаха ги отчаяни войници. Кетъл — притичваше от едно укритие към друго в обраслия с храсталаци двор — се изплаши и се разплака. Беше сама.
Петимата убийци почти се бяха освободили. Гробницата им се разпадаше, дебели бразди разтваряха влажната черна земя, камъни стържеха и трещяха. Приглушените пет гласа се сляха в монотонна песен, тежка като глух тътен на барабани… надигаха се, все по-близо към повърхността.
— Ооо! — простена момичето. — Ооо, къде са всички? Къде са приятелите ми?
Залитна към могилата, където бе единственият й съюзник. Беше там, толкова близо. Пресегна се и…
… и нещо я задърпа навътре, навътре в топлата пръст, през нея, после навън, тя залитна и крачето й се хлъзна по някакъв кален бряг. Пред нея, под сиво небе, се простираше мръсно блато.
И… почти на ръка разстояние от тъмната вода се издигаше фигура. Бяла кожа, дълга коса, оцапана с тиня.
— Кетъл! — Гласът — като протегната за сетна надежда ръка на давещ се. — Зад тебе! Пресегни се…
Тя се обърна.
Два меча. Върховете им бяха забити в калта.
— Кетъл, вземи ги… дай ги…
Плясък, пъшкане — и тя отново се обърна към водата, и видя голите ръце на друга фигура, дращеха да се вкопчат в приятеля й — женски ръце, тънки и мускулести. Повлякоха го надолу — тя видя как той стовари лакътя си в свирепо сгърченото черно лице, което за миг се показа от тинята. Плисна кръв. Но вкопчилите се в него ръце не го пуснаха.
И двамата потънаха в кипналата, разпенена вода.
Кетъл проплака и запълзя към мечовете. Издърпа ги от калта и се хлъзна надолу към водата.
Сред пляскащите вълни се мятаха ръце и крака.
Кетъл се сви разтреперана и зачака.
Толкова лесно. Отново роб, след като Вайвалът беше изпълнил тялото му, бе изцедил волята му от всеки мускул, от всеки орган; кръвта бушуваше в жилите му. Удинаас едва можеше да вижда през собствените си очи, улица след улица пробягваха пред тях като в мъгла. Внезапни мигове на жестока яснота, когато се натъкна на три вълка соултейкън — обърнаха се като един и изръмжаха с оголени зъби — и вече беше сред тях, ръцете му се бяха свили като нокти на хищна птица, дълги колкото палец нокти заразкъсваха вълча плът, стягаха се около ребра и ги изтръгваха. Огромен юмрук се натресе в скачаща зъбата муцуна, изпращя прекършена кост — вълчата глава изведнъж клюмна, с угаснали в смъртта очи.
И отново напред.
Господарят му имаше нужда от него. Сега. Нямаше време за губене.
Роб. Погълнат от своя дълг. Нищо повече от сечиво.
И това бе отровата на покорството, осъзна Удинаас.
Близо, все по-близо.
„Нищо ново няма в това, че те използват. Погледни тези проснати трупове. Горките ледерийски войници, нападали мъртви без никакъв смисъл. За да защитят трупа на едно кралство, отново и до последния — негови граждани. Кралството, което не помръдва, кралството в служба на бога на прахта — ще намериш храмовете в кривите задни улички, в цепнатините между камъните.“
„Няма да намерите, приятели, по-сладък свят от този, където чест, вяра и свобода са понятия, заравнени до едно на пластове толкова тънки, като омраза, завист и измяна. Всяко понятие — уязвимо за всеки най-жалък полъх, разбъркани и омесени. Свят, който не иска от теб да се опълчиш на мъглата на святото безразличие.“
„Богът на прахта се издига всевластен.“
Дванадесет вълка, връхлитаха право към него.
Щеше да има забавяне, явно.
Удинаас оголи зъби.
— Как го постигаш? — попита Бъг.
Блудния го изгледа накриво.
— С вълците ли?
— Те са навсякъде освен тук, а отдавна трябваше да дойдат.
Богът сви рамене.
— Избутвам ги настрана. Не е толкова трудно, колкото се опасявах, макар че водачът им е твърде умен — много трудно е да го заблудиш. А и зверовете непрекъснато се натъкват на друго… противодействие.
— Какво противодействие?
— Друго.
В този момент врясъците в храма секнаха. Тишина и никакво движение от тъмния вход. После — мърморещи гласове и ругатни.
Пръв се появи магът, Корло, с гръб към тях. Влачеше нещо, което оставяше дири кръв.
Загрижен, Бъг пристъпи напред.
— Жива ли е?
Корло — целият в рани и синини — го изгледа дивашки.
— Не е, проклет да съм.
— Съжалявам — смотолеви Блудния.
