Покорителите винаги приемаха, че това, което са покорили, е идентичност. Но истината бе, че идентичността може да бъде убита само отвътре, а дори и това беше само химера. Изолацията имаше много деца и разпадът бе само едно от тях — но неговият път бе уникален, защото този път започваше, след като идентичността бъде изоставена.
От пристройката зад него се понесе траурната песен, скръбният ритъм на Едур. „Хънх, хънх, хънх, хънх…“ Звук, който винаги смразяваше Удинаас. „Като чувство, блъскащо по една и съща стена, отново и отново, непрестанно. Гласът на хванатото в капан, на затвореното. Глас, смазан от истините на света.“ За Едур скръбта бе не толкова заради загубата, колкото заради себеизгубването.
„До това ли се стига, когато живееш десет хиляди години?“
След това се появиха вдовиците, обкръжили трупа, който се носеше на височина до кръста върху гъсти, вихрещи се сенки. Фигура от монети. Единственият случай, в който Едур използваха монети. Мед, калай, бронз, желязо, сребро и злато, това бе бронята на мъртвия.
„Това поне е честно. Ледериите използват парите, за да купуват обратното. Е, не съвсем. По-скоро илюзията за обратното. Богатство като броня на живота. Замък, крепост, цитадела, вечно бдителна войска. Но врага не го интересува всичко това, защото врагът знае, че си беззащитен.“
„Хънх, хънх, хънх, хънх…“
Това бе часът на Дъщеря Лор, когато всички материални неща ставаха несигурни. Зацапани с отдръпването на светлината, когато въздухът губи яснотата си и разкрива своите прашинки и зрънца, несъвършенствата и на светлото, и на тъмното, така съвършено прикривани в други часове. Когато се вижда, че тронът е празен.
„Защо да не почитаме парите? Наградите, които носят, поне са явни и преки.“ Но не, това беше опростяващо. Култът на ледериите беше много по-фин, етиката му бе обвързана с онези черти и навици, които служат за придобиването на богатство. Усърдие, дисциплина, упорит труд, оптимизъм, персонализацията, която носи славата. И съответстващите им злини: леност, отчаяние, анонимността, която носи провалът. Светът бе достатъчно брутален, за да отсее едното от другото и да не оставя място за съмнение или неискрено увъртане. Така култът можеше да се превърне в прагматизъм, а прагматизмът е студен бог.
„Блудния дано направи нашия бог студен, та да действаме без задръжки.“ Подходяща молитва за ледериите, макар че никой нямаше да я изрече по толкова дързък начин. Пернатата вещица твърдеше, че всеки извършен акт е молитва и така за един ден човек служи на множество богове. Виното, нектарът, ръждивецът и опиянението от тях са молитва към смъртта, казваше тя. Любовта е молитва към живота. Отмъщението е молитва към демоните на справедливостта. Сключването на делови договор, казваше с тънка усмивка, е молитва към нашепващия илюзии. Та нали придобивката за един идва от лишението за друг. Игра, играна с две ръце…
„Хънх, хънх, хънх, хънх…“
Той тръсна глава. Подгизналата от пот риза го загръщаше с мокрия си хлад.
Чу вик откъм морето. Бойните К’ортан се завръщаха. Удинаас тръгна през двора към дома на Сенгар. Видя излезлите на входа Томад Сенгар и жена му Урут и падна на колене, притисна чело в земята, докато го подминат. После се изправи и бързо влезе в къщата.
Покритият с медни монети труп щеше да бъде положен в издълбан дънер на черно дърво, краищата му щяха да бъдат запечатани с кръгове от кедър. След шест дни щяха да заровят дънера в една от свещените дъбрави в леса. Дотогава траурът щеше да продължи. Вдовиците щяха да се редуват в поддържането на глухия, ужасен скръбен напев.
Удинаас тръгна към малката ниша, където го чакаше постелята му. Дългите лодки щяха да се подредят в канала една след друга, на прашната полусветлина. Нямаше да са претърпели провал. Никога не се проваляха. Екипажите на деветнайсет ледерийски кораба вече бяха мъртви — без да се взимат роби, не и този път. Застанали от двете страни на канала, благородните съпруги и бащи поздравяваха своите воини в мълчание.
В мълчание.
„Защото се е случило нещо ужасно.“
Той легна на гръб и се вторачи в наклонения таван. Гърлото му бе пресъхнало от страх. И чу в напора на своята кръв смътно ехо зад сърцето си. Двойно изтупване. „Хънх, хънх, хънх, хънх… Хънх, хънх, хънх, хънх…“
„Кой си ти? Какво чакаш? Какво искаш от мен?“
Трул се изкатери на пристана, стиснал хладната дръжка на копието в дясната си ръка; обкованият му с желязо тъп край замята искри по каменните плочи, докато той вървеше към Феар. Срещу тях, но на цели пет крачки, стояха Томад и Урут. Рулад го нямаше никакъв.
Както и Майен, осъзна той.
Феар безизразно огледа тълпата посрещачи. После закрачи към Томад.
— Майен е в леса, с другите девици — каза Томад. — Събират морок. Пазят ги Терадас, Мидик и Рулад.
— Сине. — Урут пристъпи към тях, очите й търсеха погледа на Феар. „Какво направи той?“
Феар поклати глава.
— Умряха без чест — каза Трул. — Не можахме да видим ръката, която нанесе тази смърт, но беше… чудовищно.
— А уловът? — попита Томад.
— Беше отнет, тате. От същата ръка.
Гняв блесна в очите на Урут.
— Това не беше пълно разбулване. Това беше демонско призоваване.
— Не разбирам, майко. Имаше сенки…
— И мрак — прекъсна го Феар. — От дълбините… мрак.
Тя скръсти ръце и извърна глава. Трул никога не я беше виждал толкова отчаяна.
А и собственото му безпокойство се усилваше. Цели три пети от Тайст Едур владееха магията. Множеството фрагменти от разкъсания лабиринт на Куралд Емурлан. Силата на Сянка излъчваше хиляди миризми. От синовете на Урут само Бинадас вървеше по пътеките на чародейството. И все пак думите на Феар пробудиха разбиране у Трул. В края на краищата всеки Тайст Едур разбираше своите. Владетел на магия или не.
— Майко, магията на Ханан Мосаг не беше Куралд Емурлан. — Нямаше нужда да поглежда лицата им, за да разбере, че е последният, осъзнал тази истина. Направи гримаса. — Простете ми за глупавите думи…
— Глупави само с това, че ги изрече на глас — каза Урут. — Феар, вземи Трул и Рулад. Идете при Каменната купа…
— Спри. Веднага. — Гласът на Томад беше твърд, лицето му — свъсено. — Феар. Трул. Приберете се у дома и ме чакайте там. Урут, ти се погрижи за вдовиците. Един паднал воин среща първия си мрак сред ближните. Трябва да се направят изкупителни жертви.
За миг Трул си помисли, че тя ще възрази. Но Урут сви устни в тънка резка, кимна и се отдалечи.
Феар махна на Трул и двамата тръгнаха. Баща им остана до канала.
— Нелепи времена — въздъхна Трул.
— Когато заставаш между Рулад и Майен, нужно ли е?
Трул стисна уста. Твърде объркан беше, за да отклони въпроса с обезоръжаващ отговор.
Феар прие мълчанието му за отговор.
— И когато заставаш между двамата, кого гледаш?
— А… Съжалявам, Феар. Въпросът ти беше неочакван. Питаш дали е нужно. Отговорът ми е: не знам.
— А, разбирам.
— Неговото перчене… ме дразни.
Феар не отвърна.
Стигнаха до входа. Трул погледна брат си.
