И той го усещаше. Изчакваше някъде под тях. Огромно търпение, затаило се в дълбините.
Ханан Мосаг бавно вдигна десница и щом погледна отвъд краля-маг, Трул видя туловището на един ледерийски ловен кораб бавно да изниква от мъглата. С прибрани платна, с фенери в края на издадените навън прътове — мятаха смътна жълтеникава светлина.
След него — втори кораб, вързан за първия с дебело въже.
Перки на акули пореха водата около корабите.
А после изведнъж перките изчезнаха.
За миг, замъглен и неясен.
След това — писъци.
Трул пусна копието и запуши ушите си с ръце — и не само той реагира така, защото виковете се усилиха, извлечени от безпомощни гърла, и преминаха в неистови писъци. За миг сред мъглата блесна магия и бързо угасна.
Ледерийските кораби вече бяха отвсякъде. Но не можеше да се види какво става на тях — мъглата бе почерняла, къдреше се като дим и от непроницаемия й мрак се изтръгваха само писъците — като късове от ужас, като гърчещи се души.
Звуците кънтяха в черепа на Трул, безразлични към усилията му да ги спре. Стотици гласове. Стотици по стотици.
След това — тишина. Мъртва и абсолютна тишина.
Ханан Мосаг махна с ръка.
Мъглата изчезна.
Спокойните допреди миг морски води оживяха под напора на силен вятър. Слънцето заизсипва гневната си жар от свирепо синьото небе.
Изчезнало бе и черното излъчване, което бе погълнало ледерийския флот.
Корабите се поклащаха, угасналите фенери се люлееха диво на прътовете.
— Греби.
Гласът на Ханан Мосаг отекна сякаш точно до Трул. Той се сепна и като всички останали хвана веслото.
Дългата лодка се понесе напред.
След няколко мига спряха до един от корабите.
Сенките-призраци се закатериха по боядисания му в червено хълбок.
А Трул видя, че ватерлинията по корпуса се е променила. Разбра, че трюмът вече е празен.
— Феар — изсъска той. — Какво става? Какво стана?
Брат му се извърна и Трул се стъписа, като видя пребледнялото му лице.
— Не е за нас, Трул — промълви той и отново се обърна напред.
„Не е за нас. Какво иска да каже? Какво не е за нас?“
Вълните подмятаха мъртви акули. Труповете им бяха разпрани, все едно че се бяха взривили отвътре. Водата беше осеяна с лепкави вътрешности.
— Сега се връщаме — каза Ханан Мосаг. — Вдигнете платната, мои воини. Видяхме. Сега трябва да се махнем оттук.
„Видяхме… какво, в името на Бащата Сянка?“
По бордовете на ледерийските кораби заплющяха и се издуха платна.
„Призраците ще ги откарат. В името на Мрака, това не е само показване на сила. Това е… това е предизвикателство.“ Предизвикателство с такава дълбока арогантност, че далече надвишаваше това на ледерийските ловци и техния глупав, самоубийствен лов на бивнести тюлени. И щом осъзна това, нова мисъл го споходи, докато гледаше как воините вдигат платната. „Кой сред ледериите съзнателно би изпратил екипажите на деветнайсет кораба на сигурна смърт? И защо тези екипажи изобщо ще се съгласят на това?“
Казваха, че златото било единственото, което интересувало ледериите. Но кой здравомислещ човек би търсил богатство, ако то означава сигурна смърт? Не можеше да не са знаели, че спасение няма да има. „Но от друга страна, ако не бях ги видял случайно? Ако не бях решил да ходя на брега на Калах, за да търся нефрит?“ Но не, този път той беше арогантният. Ако не беше Трул, щеше да е някой друг. Престъплението не можеше да остане незабелязано. Престъплението
Приятелите му воини изглеждаха също толкова объркани. Нещо не беше наред. Както с ледериите, така и… „С нас. С Ханан Мосаг. Нашия крал-магьосник.“
„Сенките ни танцуват. Ледерии и Едур танцуват в ритуал — но стъпките на този танц не са ми познати. Прости ми, Баща Сянка, изплашен съм.“
Деветнадесет кораба на смъртта отплаваха на юг, а четири бойни К’ортан поеха на изток. Четиристотин воини Едур отново потънаха в мъртва тишина.
На робите се падаше да прислужват в подготовката. Трупът на воина бенеда бе положен върху пясъчно ложе на пода на една голяма каменна пристройка до цитаделата и го оставиха да изсъхне.
Очните кухини, ушите, ноздрите и зяпналата уста бяха почистени и подравнени с мек восък. Нахапаните дупки по плътта бяха запълнени със смес от глина и масло.
Под надзора на шест вдовици Едур поставиха огромна желязна тава върху пълния с жарава трап до тялото. На дъното й лежаха медни монети — те запотракваха и заподскачаха, докато кондензираните капчици влага по тях съскаха и се изпаряваха.
Удинаас беше коленичил до трапа, достатъчно далече, за да не капе потта му върху монетите — светотатство, което означаваше сигурна смърт за невнимателния роб — наблюдаваше монетите, гледаше как потъмняват до пушливо черно и после се нажежават и изсветляват. Започна да ги вади с дълги щипци и една по една да ги поставя в платата от печена глина пред жените — по едно плато за всяка вдовица.
Всяка вдовица, коленичила пред платото си, вдигаше монетата с помощта на още по-дълги и по-тънки щипци, след което се обръщаше и се навеждаше над трупа.
Първата монета бе поставена в лявата очна кухина. Пукот и съсък, димът се вдигна на тънки змийчета, щом жената я натисна с щипците, за да се слее с плътта. Последва дясната очна кухина. Носът, после челото и бузите, всяка монета се допираше до съседните.
Когато се приключи с предницата на тялото и хълбоците, включително с четирите крайника, върху обшитото с монети тяло бе изсипан разтопен восък. А след като той изстина, обърнаха го по корем. Още монети, докато цялото тяло освен петите и дланите не бе покрито. Последва още един пласт разтопен восък.
Обредът с обшиването отне почти целия ден — беше вече почти по здрач, когато Удинаас най-сетне излезе залитайки от пристройката и спря, навел глава. Хладният въздух щипеше потта по кожата му. Изплю се в усилие да махне вонята от устата си. Воня на изгоряло, на гниеща плът и на застоялия, горещ и душен въздух вътре. Вонята на опърлена коса. Никакво ароматно масло и търкане на кожата не можеше да надвие това, което се бе просмукало през порите й. Дни щяха да изтекат, докато Удинаас се отърве от този задушаващ, отвратителен вкус.
Заби поглед в земята между краката си. Рамото още го болеше от силовото лечение, наложено му от Урут. Оттогава не бе имал възможност да поговори с Пернатата вещица.
Нищо не бе обяснил на своите господари. А и те всъщност не го бяха притискали много. Няколко въпроса и като че ли останаха доволни от тромавите му мъгляви отговори. Удинаас се чудеше дали Урут е била толкова незаинтересована и в разпита на Пернатата вещица. Тайст Едур рядко проявяваха особено внимание към робите си, а още по-малко разбираха обичаите им. Разбира се, привилегия на завоевателите беше да е така, а всеобщата съдба на покорените бе да понасят такова пренебрежение.
Но все пак идентичностите устояваха. На лично ниво. Свободата не беше нещо много повече от разбридана мрежа, метната над множество по-малки — самоналожени възбрани и обвързвания. Смъкването й не променяше почти нищо, освен може би, че лишаваше от утешителната заблуда на идеала. „Умът е обвързан със самоосъзнаването, самоосъзнаването — с плътта, плътта — с костите. По волята на Блудния всички ние сме плетеница от клетки и каквото и да пърха вътре, познава само една свобода, и тя е смъртта.“
