— Може ли да ти купим някакви дрехи?
Техол примига.
— Защо?
Долината се виеше, стръмните склонове бяха обрасли с безкраен лес, тъмно и неподвижно зелено. Блясъкът на забързаната вода се точеше на тънка лента към сенките в най-ниската точка. Кръвта на планините — така наричаха Едур тази река. — Тис’форундал. Водите й течаха червени с потта на желязото.
Пътят, по който щяха да тръгнат, я пресичаше многократно.
Самотният Тайст Едур далече долу, изглежда, беше излязъл от този пурпурен поток. Закрачи към пътя, после започна да се изкачва.
„Все едно, че знае, че сме тук“ — помисли Серен.
Бурук Бледия не бързаше много — беше заповядал почивка още рано следобед. До утре фургоните нямаше да тръгнат по каменистия път към долината. Предпазливост или пиянско безразличие, резултатът беше същият.
Хул стоеше до нея и също гледаше изкачващия се по склона Тайст Едур.
— Серен.
— Да?
— Нощес плака.
— Мислех, че си заспал.
Той помълча, после каза:
— Плачът ти винаги ме буди.
„Но не смееш, нали?“
— Де твоят да можеше да ме събуди.
— Сигурен съм, че щеше, Серен, стига да плачех.
„И това облекчава вината ми?“ Тя кимна към далечния Тайст Едур.
— Познаваш ли го?
— Да.
— Ще ни създаде ли неприятности?
— Едва ли. Мисля, че ще ни придружи до земите на хирот.
— Благородник?
Хул кимна.
— Бинадас Сенгар.
Тя се поколеба, преди да попита:
— Рязал ли си плът за него?
— Да. Както и той за мен.
Серен Педак придърпа по-плътно кожите около раменете си. Нещо от гнилото на долината бе проникнало в злите пориви на вятъра.
— Хул, боиш ли се от Великата среща?
— Трябва само да погледна назад, за да разбера какво лежи напред.
— Сигурен ли си?
— Ще си купим мир, но за Тайст Едур той ще е гибелен мир.
— Но все пак мир, Хул.
— Аквитор, по-добре да го знаеш. За да ме разбереш ясно. Смятам да осуетя тази среща. Смятам да тласна Тайст Едур към война с Ледерас.
Тя го зяпна стъписано.
Хул Бедикт й обърна гръб.
— С това знание можеш да постъпиш както пожелаеш.
3.
Цареше мъртва тишина, съвсем на място в непрогледната мъгла. Черните весла се вдигнаха от гъстата като кръв вода и тя се стече на вадички, след това — на мъниста по лъскавото дърво, докато най-сетне не засъхна с патината на сол в хладния затаен въздух. И нищо вече не оставаше, освен да се чака.
Тази сутрин Дъщеря Менандори бе донесла мрачна поличба. Тялото на воин от племето бенеда. Подут труп, опърлен от магия, с обелена и почерняла от несекващия глад на морските води кожа. Шепотът на рояка мухи премина в гневно жужене, щом се разлетяха с идването на онези Едур, чиито роби го бяха намерили първи.
Ледерийска магия.
Воинът не носеше ножница, нито броня. Беше излязъл на риболов.
Скоро след откритието от речното устие се отправиха четири дълги лодки К’ортан. В най-предната се качи Ханан Мосаг с кадъра си К’риснан със седемдесет и пет кръвни воини. В другите ги последваха по сто воини.
Известно време навътре ги носеше отливът. Скоро се разбра, че в открито море не ги чака вятър, тъй че оставиха прибрани триъгълните платна и по трийсет и пет мъже от всяка страна започнаха да гребат.
Докато кралят-магьосник не им даде сигнал да спрат.
Мъглата бе обгърнала плътно четирите нападателни съда. Нищо не можеше да се види на повече от двайсет удара на греблата във всички посоки.
Трул Сенгар седеше на пейката зад Феар. Беше пуснал веслото и стискаше новото копие с железен обков, което му беше дал баща му.
Знаеше, че ледерийските кораби са наблизо, на дрейф, също като дългите лодки на Едур. Но те разчитаха само на платната и не можеха да предприемат нищо, докато не се надигне вятър.
А Ханан Мосаг се бе погрижил да няма вятър.
Сенки-призраци пробягваха по палубата, блуждаеха неспокойно, ръцете им с дълги нокти бяха увиснали, сякаш се тътреха на четири крака. Кръстосваха насам-натам, изгаряни от нетърпение да напуснат тясното пространство на бойния съд. Трул никога не бе виждал толкова много — а знаеше, че ги има и на другите три дълги съда. Но не те щяха да са убийците на ледериите. Този път кралят-магьосник бе призовал нещо друго.
