Той кимна.
От гората плъзнаха сенки. Луната беше изгряла, свят-затвор за истинския баща на Менандори, заклещен в него. Древните битки на Бащата Сянка бяха създали този свят, оформен по толкова много начини. Скабандари Кървавото око, храбрият защитник срещу фанатични слуги на неумолимата сигурност, все едно дали тази сигурност грееше ослепително бяла, или беше всепоглъщащо черна. Пораженията бяха нанесени — заравянето на Брат Мрак и затварянето на Брат Светлина там, в онзи далечен, ефирен свят в небесата — бяха дарове, и не само за Едур, а за всички, които бяха родени и живееха само за да умрат един ден.
Даровете на свобода, на неокована воля, освен ако някой сам не си сложи такива вериги — всички онези неизброими и вечно изкусително дрънчащи предложения, всяко от които шепне обещания за спасение срещу несигурността — и не ги понесе като броня.
Трул Сенгар виждаше веригите на ледериите. Виждаше непроницаемата мрежа, която ги стягаше, връзките на прагматичните доводи, заплетени в хаотично кълбо, в което не можеше да се намери нито начало, нито край. Разбираше защо почитат един празен трон. И разбираше начина, по който щяха да оправдаят всичко, което вършеха. Прогресът бе необходимост, растежът — печалба. Обратното бе за глупците, а дългът — обвързващата сила на цялата природа, за всеки народ и за всяка цивилизация. Дългът бе нейният единствен език, в чиито рамки се прилагаха думи като договаряне, компенсиране и оправдание, а законността бе заплетено кълбо от двойственост, заслепяващо очите на справедливостта.
Един празен трон. Върху планина от злато.
Бащата Сянка бе потърсил свят, в който несигурността да може да влива коварната си отрова у онези, които изберат безкомпромисността за свое оръжие — за да държат с нея благоразумието на разстояние. Където всяка крепост рано или късно рухва отвътре, от тежестта на същите онези вериги, чиято прегръдка е така неумолима.
В ума си той спореше с онзи призрак — Предателя. С онзи, който се бе опитал да убие Скабандари Кървавото око преди толкова хиляди години. В ума си спореше, че сигурността е празен трон. Че онези, които познават само един път, рано или късно започват да го издигат в култ, дори да ги води към ръба на пропастта. Спореше, и в мълчаливото безразличие на призрака спрямо думите му започна да съзнава, че самият той говори — със страстна жар — от подножието на един празен трон.
Скабандари Кървавото око изобщо не беше създал онзи свят. Беше изчезнал в този, изгубил се беше по път, по който никой друг нямаше да тръгне.
Трул Сенгар стоеше пред трупа и купчината гниещи листа и чувстваше пустош в душата си. Очакваха го множество пътеки и всички бяха окаяни, пропити от отчаяние.
Чу стъпки на ботуши по пътеката и се обърна.
Идваха Феар и Рулад, облекли пътните си наметала. Феар носеше неговото, а на раменете му висеше торба.
Лицето на Рулад бе зачервено и Трул не можа да прецени дали е от тревога, или възбуда.
— Здравей, Трул — каза Феар и му подаде наметалото.
— Къде отиваме?
— Баща ни ще прекара тази нощ в храма. Ще се моли боговете да ни напътстват.
— Каменната купа — каза Рулад с блеснали очи. — Майка ни изпраща при Каменната купа.
— Защо?
Рулад сви рамене. Трул се обърна към Феар.
— Каква е тази Каменна купа? Никога не съм чувал за нея.
— Древно място. В ждрелото Кашчан.
— Знаеше ли за това място, Рулад?
По-младият му брат сви рамене.
— Не и до тази нощ, когато майка го описа. Всички сме минавали покрай ждрелото. Разбира се, мракът в недрата му е непроницаем — как бихме могли да предположим, че в него се крие свещено място?
— Свещено място? В абсолютния мрак?
— Значението на това ще се разбере съвсем скоро, Трул — каза Феар.
Тръгнаха, най-големият брат поведе. Поеха по една пътека на северозапад.
— Феар, Урут говорила ли ти е преди за Каменната купа? — попита Трул.
— Аз съм Главен оръжейник — отвърна Феар. — Ритуалите трябва да се спазват…
Трул знаеше, че сред тях е и задължението да се помни наизуст сказанието за всяка битка, водена някога от Едур. След това се зачуди защо му хрумна тази мисъл в отговор на думите на Феар. Що за скрити връзки се мъчеше да открие умът му и защо не можеше да ги открие?
Продължиха напред, като отбягваха петната лунна светлина, ненарушени от сенките.
— Томад ни забрани това пътуване — каза след малко Трул.
— По въпросите на магията Урут стои над Томад — отвърна Феар.
— А това въпрос на магия ли е?
— Ти беше с нас в дългата лодка на краля-маг — изсумтя Рулад.
— Бях — съгласи се Трул. — Феар, дали Ханан Мосаг ще одобри това, което правим, това, което ни заповядва Урут?
Феар не отвърна.
— Изпълнен си с твърде много съмнение, братко — каза Рулад. — То те връзва на място…
— Видях те да вървиш по пътеката към избраното гробище, Рулад. След като Здрач си отиде и преди да изгрее луната.
Гърбът на Феар не показа дали реагира на думите, нито стъпките му се поколебаха.
— Какво от това? — попита Рулад с твърде небрежен, твърде безгрижен тон.
— Няма да отвръщаш пренебрежително на думите ми, братко.
— Знаех, че Феар е зает с прибирането на оръжията в оръжейната — каза Рулад. — И усетих, че в тъмното дебне зло. Затова застанах скришом да пазя неговата годеница, която беше сама в гробището. Може и да не съм пускал кръв, братко, но не съм лишен от кураж. Знам, ти вярваш, че липсата на опит е почвата, в която пуска корен лъжливият кураж. Но моят не е лъжлив, каквото и да мислиш. За мен неопитността е неразкопана почва, още неготова за корени. Стоях на мястото на брат си.
— Зло в нощта ли, Рулад? Чие?
— Не мога да съм сигурен. Но го почувствах.
— Феар — каза Трул. — Никакви въпроси ли нямаш към Рулад по този повод?
— Не — сухо отвърна Феар. — Няма нужда… когато ти си с нас.
Трул затвори уста, благодарен, че нощта скрива избилата на лицето му червенина.
Дълго мълчаха.
Пътеката започна да се изкачва, извиваше се между издатини обрасъл с лишеи гранит. Тук-там се прехвърляха през нападали дървета, катереха се по стръмни скатове. Лунната светлина ставаше все по- разсеяна — наближаваше разсъмване.
Стигнаха най-високата точка на пътеката и тя ги поведе навътре — на изток — покрай хребета с нападали дървета и натрошени камънаци. В падините в основната скала водата образуваше непроницаемо черни езерца — точеха се от двете страни на пътеката. Небето над главите им започна да изсветлява.
Феар ги поведе встрани от пътя, на север през каменен сипей и между изкривени дървета. Малко по- късно видяха ждрелото Кашчан.
Представляваше огромна клисура, като нож, срязал дълбока рана в планината, със стръмни брегове и буйна вода; преминаваше в назъбена линия с начало от протока Хасана на половин ден път на запад и накрая изчезваше в скалата на повече от един ден път на изток. Намираха се в най-широкия й участък, около двеста разтега. Отсрещният бряг беше малко по-висок, но иначе пейзажът бе същият — разпръснати балвани, все едно че някой ги е изхвърлил от ждрелото, и криви дървета, сякаш заболели от някакъв невидим дъх от дълбините му.
Феар разкопча наметалото си, пусна торбата и се приближи до една жалка купчина камъни. Разчисти сухите клони и Трул видя, че камъните са нещо като надгробна пирамида. Феар смъкна най-горния камък, бръкна в кухото под него и извади намотка навързано на възли въже.
