— Свалете наметалата и оръжията си — каза и понесе намотката към брега.
Разви единия край и върза за него торбата, наметалото и меча си. Трул и Рулад се приближиха със своя багаж и вързаха и него. След това Феар започна да спуска всичко през ръба.
— Трул, вземи този край и го отнеси на някое място в сянка. Място, където сянката няма да се отдръпне пред слънцето целия ден.
Трул взе края на въжето и тръгна към един голям наклонен балван. Когато остави края при основата му, усети как го стиснаха безброй невидими ръце и отстъпи назад. Въжето се изпъна.
Върна се при ръба и видя, че Феар вече е започнал да се спуска. Рулад стоеше и гледаше надолу.
— Трябва да изчакаме, докато стигне дъното — каза Рулад. — Ще дръпне въжето три пъти. Поиска аз да сляза след него.
— Добре.
— Тя има най-сладките устни — промърмори Рулад, вдигна глава и погледна Трул в очите. — Това ли искаше да кажа? Да дам доказателства за подозренията ти.
— Много подозрения имам, братко — отвърна Трул. — Имаме опърлени от слънцето мисли, имаме погълнати от тъмнината мисли. Но мислите на сянката са тези, които пристъпват крадешком, дебнат в самите краища на съперничещите царства — макар и само за да видят това, което има да се види.
— А ако не видят нищо?
— Винаги виждат нещо, Рулад.
— Значи илюзии? А ако виждат само онова, което съчинява въображението им? Измамни игри на светлината? Фигури в тъмното? Не е ли точно това начинът, по който подозрението се превръща в отрова? Но отрова като бял нектар, тъй че при всяко вкусване жадуваш за повече?
Трул дълго помълча, преди да отвърне.
— Феар ми говори наскоро. За разликата между това как възприемаме някой и какво е той наистина. Как силата на първото може да надделее над второто. Как всъщност възприятието оформя истината, като вълните камъка.
— Какво искаш от мен, Трул?
Той го погледна в очите.
— Престани да се перчиш пред Майен.
Странна усмивка, след което:
— Добре, братко.
Очите на Трул леко се разшириха.
Въжето потрепна три пъти.
— Мой ред е — каза Рулад, стисна въжето и бързо се скри от погледа му.
„Възлите на тези думи съвсем не бяха хлабави.“ Трул вдиша дълбоко и бавно издиша, зачуден над тази усмивка. На нейната странност. Усмивка, която можеше да е от болка, усмивка, породена от уязвимост.
После се вгледа в себе си, за да разбере какво изпитва. Трудно беше да го разпознае, да го определи, но… „Прости ми, Баща Сянка. Чувствам се… омърсен.“
Трите дръпвания го стреснаха.
Трул хвана тежкото въже и усети пчелния восък, втрит в нишките му, за да го предпази от гниене. Без възлите за прихващане с ръце и крака спускането наистина щеше да е рисковано. Той пристъпи до ръба с лице към стената, наведе се назад и започна да се спуска.
По грубия камък пред него се стичаха лъскави вадички. Тук-там повърхността бе нашарена с червеникави петна варовикова утайка. Дребни като бълхи насекоми притичваха по отвесната скала. Драскотините, оставени от спускането на Феар и Рулад, бляскаха на гаснещата светлина — жлебове, заобикалящи всяка изпъкналост и всяко растение, вкопчило се в камъка.
Възел след възел, той се спускаше надолу, а тъмнината се усилваше. Въздухът стана хладен и влажен, след това — студен. Накрая стъпалата му удариха в обрасли с мъх камъни и две ръце се пресегнаха да го подкрепят.
Очите му се помъчиха да различат фигурите на братята му.
— Трябваше да вземем фенер.
— Има светлина от Каменната купа — каза Феар. — Древен лабиринт. Кашчан.
— Този лабиринт е мъртъв — каза Трул. — Унищожен от ръката на самия Баща Сянка.
— Децата му са мъртви, братко, но магията се е съхранила. Настроиха ли се очите ти? Можеш ли да видиш земята под себе си?
Преобърнати морени и блясък на течаща между тях вода.
— Мога.
— Тогава ме последвай.
Тръгнаха. Теренът под краката им беше коварен и напредваха бавно. Сухи клонаци, обрасли с гъби и мъх. Трул видя някакъв гризач с белезникава гола кожа — шмугна се в една цепнатина между скалите и дългата му опашка изпълзя след него.
— Това е царството на Предателя — рече той.
— Повече, отколкото можеш да си представиш, братко — изсумтя Феар.
— Отпред има нещо — прошепна зад него Рулад.
Огромни, извисяващи се над главите им фигури. Изправени камъни със странна повърхност, направена така, че да наподобява кора на черно дърво, разбра Трул, щом се приближи. От основата на всеки обелиск се извиваха корени и се сплитаха с тези от камъните около тях. Зад тях теренът пропадаше в широка падина, от която струеше мъглива светлина.
Феар ги преведе между изправените камъни и спряха на ръба на ямата.
Корените се гърчеха надолу по стената й, а сред тях се виждаха оплетени кости. Хиляди и хиляди кости. Трул различи сред тях Кашчан, страшните древни врагове на Едур, със зурлите на гигантски влечуги и бляскащи зъби. И кости, които явно бяха на Тайст. Сред тях — тънко извитите крилни кости на Вайвал, а в самата основа — огромен череп на Елейнт, с широката плоска челна кост, хлътнала навътре като от удара на гигантски, облечен в стоманена ръкавица юмрук.
От хаотичния килим на склоновете бяха израсли храсти без листа, със сиви и криви клони. Трул се вгледа в тях и дъхът му излезе на съсък през зъбите. Храстът беше каменен, но беше израснал не като кристал, а като живо дърво.
— Магията Кашчан — заговори след малко Феар — е породена от звуци, които нашите уши не могат да чуят, оформена е в думи, отслабващи връзките на всичко, което държи ведно цялата материя, което я държи на място. Звуци, които огъват и изпъват светлината, както приливното течение нагоре по реката се разпада в мига на обръщането. С тази магия те са сътворили крепости от камък, които са яздили из небесата. С тази магия са обърнали Тъмата навътре в самата себе си с глад, на който никой, приближил се твърде много, не може да се противопостави, всепоглъщащ глад, който се храни първо и преди всичко от самия себе си. — Гласът му звучеше странно приглушено. — Магията Кашчан е била отпратена в лабиринта на Майката Тъма като напаст. Така е бил запечатан порталът от Куралд Галайн към всяко друго селение. Така Майката Тъма е била захвърлена в самото ядро на Бездната, за да гледа безкрайния вихър от светлина, която я обкръжава — всичко, което един ден тя ще погълне, докато в нея не изчезне и последната прашинка материя. Като унищожи Майката Тъма. Така Кашчан, които отдавна са мъртви, са наложили над Майката Тъма ритуал, който ще свърши с нейното убийство. Когато изчезне всичката Светлина. Когато нищо не ще хвърля Сянка и така Сянката също е обречена да умре.
— Когато Скабандари Кървавото око открил какво са сторили, било твърде късно — продължи той. — Краят,
Братята му мълчаха. Глухото ехо на последните думи на Феар заглъхна.
После Рулад изсумтя:
— Не виждам никакви знаци за такова фатално и окончателно сливане, Феар.
