— Феар, каква е тази Каменна купа? Не съм чувал за…
— Все едно — отвърна той и влезе.
Трул остана на прага. Прокара ръка през косата си, обърна се и погледна назад през двора. Посрещачите си бяха отишли със своите близки воини. Ханан Мосаг и неговият кадър К’риснан също не се виждаха. Останала бе една самотна фигура. Томад.
„Толкова ли сме различни от всички останали?“
„Да. Защото кралят-магьосник е поискал синовете на Томад. За да тръгнат по дирите на едно видение.“
„Превърнал ни е в свои слуги. Но… той ли е господарят?“
В съня си Удинаас се озова коленичил сред пепелища. Беше посечен и му течеше кръв. По ръцете. По краката. Пепелта сякаш се впиваше в раните с ненаситен глад. Стегнатото гърло го принуди да зяпне, за да вдиша. Вкопчи се във въздуха, докато се надигаше, изправи се и се олюля — а небето кипеше и бушуваше.
Огън. Буря от огън.
Той изкрещя.
И отново се озова на колене.
Само мълчание, ако не се броеше хрипливият дъх. Удинаас вдигна глава. Бурята беше отминала.
По равнината — човешки фигури. Вървяха, а прахта плющеше зад тях като подмятани от вятър плащаници. Пронизваха ги оръжия. Крайници увисваха от разпрани сухожилия и мускули. Незрящи очи и лица, изкривени от осъзнатия ужас — лица, които виждаха собствената си смърт — слепи за него самия, докато го подминаваха.
И вътре в него се надигна необятно чувство за загуба. Скръб, а след нея — горчивият шепот за измяна.
„Някой ще плати за това. Някой ще плати.“
„Някой.“
„Някой.“
Думите не бяха негови, мислите принадлежаха на друг, ала гласът в центъра на черепа му — гласът бе неговият.
Приближи се мъртъв воин. Висок, чернокож. Меч бе отпрал повечето от лицето му. Костта блестеше нашарена с червени пукнатини от свиреп удар.
Мълниеносно движение.
Облечена в метал ръка изтрещя в слепоочието на Удинаас. Плисна кръв. Той падна сред облак сива пепел, мигаше да махне парещия огън от очите си.
Метални пръсти се стегнаха около левия му глезен. Дръпнаха яростно крака му нагоре.
И воинът го повлече.
— Къде отиваме?
— Господарката е сурова.
— Господарката?
— Е сурова.
— Тя ли чака в края на пътя ни?
— Не тя е който чака.
Той се извъртя и се взря назад в браздата, която бе оставил в пепелищата. Диря, стигаща до хоризонта. И черна кръв бликаше от разядения ров. „От колко време ме влачи така? Кого ранявам?“
Тътен на копита.
— Тя иде.
Удинаас се превъртя на гръб, помъчи се да вдигне глава.
Пронизващ писък.
После някакъв меч изсвистя през воина, който влачеше Удинаас. Посече го на две. Ръката пусна глезена на Удинаас и той се претърколи встрани от тътнещите подковани с желязо копита.
Тя грееше, ослепително бяла. Меч проблясваше като мълния в едната й ръка. От двуострата брадва в другата капеше нещо разтопено. Конят…
Само кости, свързани от огън.
Огромният звяр-скелет отметна глава и се обърна… Лицето й бе скрито зад маска от плоско, безлико злато. Накит от извити в дъга позлатени люспи, наежени около главата й. Вдигнати оръжия.
И Удинаас се взря в очите й.
Потръпна и извърна глава, надигна се и побягна.
Копитата затътнаха след него.
„Дъщерята Зора. Менандори…“
Пред него се бяха проснали воините, които бяха крачили редом с онзи, който го беше влачил. Пламъци ближеха раните им и от разкъсаната плът се виеха струи черен дим. Никой не помръдваше. „Продължават да умират, нали? Отново и отново. Умират вечно…“
Бягаше.
После го удариха. Стена от ръбата кост се стовари върху дясното му рамо и го завъртя във въздуха. Той рухна на земята, превъртя се, ръцете и краката му потрепнаха веднъж и замряха отпуснати.
Очите му се взряха в прашната вихрушка, във въртящото се зад нея небе.
Сред прахта се появи огромна фигура, петата на тежък ботуш се отпусна на гърдите му.
Тя проговори и гласът й бе като съсък на хиляди змии.
— Кръвта на Локуи Вайвал… в кръвта на един роб. Кое сърце яздиш, смъртни?
Не можеше да диша. Натискът на ботуша се усилваше, кършеше гръдта му. Той се вкопчи в него.
— Нека отвърне душата ти. Преди да умреш.
„Яздя… онова, което съм яздил винаги.“
— Отговор на страхливец.
„Да.“
— Един миг остава. Да премислиш.
Обгърна го непрогледен мрак. Усети вкуса на кръв в пясъка, изпълнил устата му. „Вайвал! Яздя Вайвал!“
Ботушът се хлъзна настрани.
Метална ръка посегна към въжето, с което се беше вързал вместо колан. Пръстите се свиха и го надигнаха от земята, главата му се люшна. Светът пред него се преобърна. Вдигаха го, докато бедрата му не се притиснаха във вътрешността на бедрата й.
Усети как дръпнаха ризата над корема му. Една ръка разкъса препаската около слабините му и я хвърли настрана. Студени, железни пръсти се вкопчиха около тях.
Той простена.
И го тласнаха навътре.
Огън в кръвта му. Смъртна болка в бедрата и в кръста, докато тя, с една ръка, го тикаше навътре и навътре, още веднъж и още веднъж.
Докато не се сгърчи в спазъм.
Ръката го пусна и го хвърли на земята, разтреперан.
Не я чу кога си отиде.
Нищо не чуваше. Нищо освен двете сърца, туптящи вътре в него. Ритъмът им се сливаше, все по-близо и по-близо.
След малко някой приседна до него.
— Длъжнико.
„Някой ще плати.“ Почти се засмя.
Ръка на рамото му.
— Удинаас. Кое е това място?
— Не знам. — Извърна глава и се взря в уплашените очи на Пернатата вещица. — Какво ти казват плочките?
