нали?
— Жилите на човек не лъжат никога.
— Правилно. Само че могат.
— Вярно, ако си достатъчно смахнат да изцедиш един труп и да му напомпаш нова кръв.
— Гадно занимание, Бъг. Радвам се, че си навит на него.
Сбръчканото лице се намръщи.
— А Търбъл?
— Измъкваме го по обичайния начин. Винаги е искал да се заеме с риболов. Но сложи някой в тунела да не драсне по-рано, отколкото очакваме. Наблюдателите на Джерун ще са най-добрите ни свидетели. О, и това ако не разпени Финада!
— Разумно ли е? — попита Бъг.
— Нямам избор. Той е единственият, който може да ме спре. Тъй че първо се оправям с него.
— Ако надуши, че си ти…
— Тогава съм покойник.
— А аз — безработен.
— Глупости. Момичетата ще продължат. Освен това ти си ми наследникът — неофициално, разбира се.
— Трябваше ли да ми го кажеш това?
— Защо не? Лъжа те.
Главата на Бъг се смъкна надолу, а Техол отново се отпусна в леглото си. „Сега трябва да си намеря крадец. И то добър.“
„А! Знам подходящ човек. Горкото момиче…“
— Бъг!
Съдбата на Шурк Елале беше тръгнала на зле. Което нямаше нищо общо с професията й, тъй като уменията й в изкуството да се краде бяха легендарни сред класата на престъпниците. Стана заради спор с хазяина й, за жалост ескалирал до опит за убийство от негова страна, на който тя — разбира се, съвсем правомерно — реагира, като го изхвърли от прозореца. За съжаление падането на нещастника беше прекъснато от един клатушкащ се на улицата пиян търговец. Вратът на хазяина се прекърши. На търговеца — също.
Обвинението беше в непредпазливост при самозащита, довела до смъртта на невинен. Четиристотин дока, редуцирани наполовина. При обичайни обстоятелства Шурк щеше да може да плати глобата, и толкова. Уви, спорът й с хазяина беше заради известно количество злато, което по необясним начин беше изчезнало от ковчежето на Шурк. Беше останала без пукнат док, така че не й оставаше друго, освен да закрачи към канала.
Все пак беше яка жена. Сигурно щеше да се оправи с двеста дока — ако въжето за вадене не се беше заплело в гърба на една тристакилограмова риба-вълк, излязла на повърхността да погледа кой ли пък плува толкова тромаво, само за да се гмурне след това към дъното и да повлече и Шурк.
Рибите-вълци, макар да се срещаха рядко в канала, ядяха само мъже. Никога жени. Никой не знаеше защо е така.
Шурк Елале се удави.
Но както се оказа, имаше мъртъвци и мъртъвци. Без самата Шурк да знае, някоя от жертвите й я беше проклела. Проклятие, заплатено изцяло и утвърдено в Празния храм. Тъй че макар дробовете й да се напълниха с мръсна вода, макар сърцето й да спря, както и всички останали външно различими функции на тялото и мозъка, когато накрая я извадиха от канала, тя се изправи, цялата оплескана в тиня, с помръкнали очи — бялото бе станало кафяво от пръсналите се кръвоносни съдове — и общо взето много окаяна и някак тъжно вглъбена.
Оттогава дори престъпниците и бездомниците я отбягваха. Всъщност всички живи. Подминаваха я, все едно че е призрак, някакъв мъртъв спомен.
Плътта й не гниеше въпреки забележимо болнавата й бледнина. Способностите й и прословутата й ловкост също не бяха намалели. Можеше да говори. Да вижда. Да чува. Да мисли. Нищо от това не подобряваше настроението й.
Бъг я намери точно там, където му беше казал Техол. В една задънена пресечка зад един курвенски бардак. Слушаше, както всяка нощ, стоновете на удоволствие — истински и импровизирани, — леещи се от прозорците.
— Шурк Елале.
Равнодушните мътни очи се приковаха в него.
— Не доставям удоволствие — каза тя.
— Уви, и аз напоследък. Дойдох с предложение за договор от моя господар.
— И кой ще да е той?
— За жалост, още не мога да кажа. Работата е кражба, Шурк.
— За какво са ми богатства на мен?
— Хм, това зависи от естеството им, предполагам.
— И какво си представя твоят господар, че мога да пожелая?
— Може да се договори.
— Той не знае ли, че съм умряла?
— Разбира се, че знае. И ти изпраща съболезнования.
— Нима?
— Не, това си го измислих.
— Никой не ме наема вече.
— Точно затова той знаеше, че ще си на разположение.
— Никой не харесва компанията ми.
— Хм, една баня няма да навреди, но той е готов на отстъпки.
— Ще говоря с него.
— Чудесно. Той беше сигурен, че ще се съгласиш. В полунощ.
— Къде?
— На един покрив. С легло.
— С него?
— Да.
— В леглото му?
— Хм, не съм сигурен, че имаше предвид точно това…
— Радвам се да го чуя. Може да съм умряла, но не съм от лесните. Полунощ — до полунощ и четвърт. Не повече. Ако успее да ме убеди дотогава — добре. Ако не — толкова по-зле.
— Четвърт час ще е повече от достатъчен, Шурк.
— Глупав си, ако си толкова убеден в това.
Бъг се усмихна.
— Мислиш ли?
— Къде е Бъг?
— Ще се срещне с нас тука. — Техол отиде до дивана, настани се в него, после полегна. Изгледа накриво трите жени. — Е, какво е толкова важното, че трябваше да рискувам да ме разкрият заради тази безразсъдна среща?
Шанд потърка бръснатата си глава с мазолестата си ръка.
— Искаме да знаем какво си намислил, Техол.
— Точно така — потвърди Рисарх.
Хеджун, скръстила ръце, добави намръщено:
— И нямаме нужда от телохранител.
— О, забравих за него. Той къде е?
— Каза, че трябвало да си събере багажа — отвърна Шанд. — Ще дойде всеки момент. Не, другите още
