— После загуби всичко.
— Точно така.
— И с това, предполага се, и доверие.
— О, едва ли, Шурк Елале.
— Аха. Всичко е част от дяволския ти план.
— Всеки добър план е дяволски.
— Не ме карай да се смея.
— Старая се, Шурк. Споразумяхме ли се?
— Тайната с проклятието над детето не е това, което смяташе да ми предложиш като възнаграждение за услугите ми, Техол. Друго какво?
— Отворен съм за предложения. Искаш ли да бъде премахнато проклятието? Копнееш ли за вечна нощ? Последното потайно измъкване на крадливата ти душица? Искаш ли да бъдеш истински възкресена? Отново да ти се дари живот? Отмъщение срещу онзи, който те е проклел?
— Това вече го направих.
— Добре. Признавам, че не съм изненадан. Кой беше обвинен за това?
— Джерун Еберикт.
— Хитро. Като стана дума за него…
— Да не би да е един от обектите ти?
— Съвсем вярно.
— По принцип не обичам убийствата. Освен това той уби доста негодници.
— Не искам да го убиваш, Шурк. Само да го ограбиш.
— Джерун Еберикт става все по-нагъл, вярно.
— Предразположеност, факт.
— Ако предположим, че поддържането на статуквото си струва.
— Не прави предположения, Шурк. Въпросът е по-скоро кой контролира въпросното статукво. Финадът губи контрол върху собствените си апетити.
— Да не си един от обектите му, Техол?
— Не, доколкото знам. Поне засега. Предпочитам да си остане така.
— Голямо предизвикателство ще е да се надвият защитите на имението му.
— Сигурен съм.
— Колкото до хонорара ми, не ме блазни да живея отново. Нито да умра окончателно. Не, това, което искам да получа, е
Техол повдигна вежда.
— Искам кожата ми да сияе, с осезаем живец. Очите ми да излъчват тъмна съблазън. Косата ми трябва да е сресана изящно. Нови дрехи, цветен аромат да лъха след мен. И искам отново да изпитвам удоволствие.
— Удоволствие?
— Сексуално.
— Може да е просто от компанията, с която вървиш.
— Не ме карай да се смея.
— Ще храчиш слуз.
— По-добре да не знаеш, Техол Бедикт. Сигурно и за това можем да направим нещо. Водата в оная река беше поне тригодишна.
— Всъщност как успяваш да говориш, като не дишаш?
— Не знам. Мога да си вкарвам въздух в гърлото. Но скоро пресъхва.
— Забелязах. Някои от тези неща могат да се уредят много лесно, макар че трябва да сме предпазливи. Други, например връщането на удоволствието, явно ще са проблематични. Но съм сигурен, че все нещо може да се уреди…
— Няма да е евтино.
— Сигурен съм, че Джерун Еберикт ще е щастлив да плати.
— А ако се окаже, че струва всичко, което той има?
Техол сви рамене.
— Скъпа, парите в случая не са целта на занятието. Канех се да ги потопя в реката.
Тя го изгледа, този път малко по-продължително.
— Бих могла да ги взема с мен.
— Не ме карай аз да се смея, Шурк. Сериозно.
— Защо?
— Защото смехът ми е много заразителен.
— А. Вдянах.
— А поръчката? — попита Техол.
— И нея я вдянах. Предполагам, че не държиш да се мотая около теб.
— Полунощните срещи като тази ще са достатъчни. Намини утре през нощта и ще те направим нова жена.
— И да
— Не се безпокой. Познавам подходящите хора точно за тази работа.
Крадлата си тръгна — спусна се по външната стена на сградата. Техол застана на ръба на покрива да я погледа и щом тя стъпи на уличката, си позволи да завърти очи, обърна се и тръгна да си ляга.
Само че гласовете отдолу го спряха. Бъг като че ли бе изненадан, но не и разтревожен. Говореше достатъчно силно, за да го предупреди, ако Шурк се е задържала.
Техол въздъхна. Само допреди седмица-две животът беше по-добър. По-простичък. Докато беше без планове, кроежи, цели. Без ясна перспектива, казано накратко. Малко се поразмърдаш — и всички искат да те видят.
Скърцане по стълбата — и пред очите му се появи тъмна фигура.
Изтече цяла секунда, докато Техол го познае и вдигне вежди, преди да пристъпи към него.
— Хм, това наистина е неочаквано.
— Слугата ти изглеждаше сигурен, че си буден. Защо така?
— Скъпи братко, дарбите на Бъг са направо свръхестествени.
Брис пристъпи до леглото и го огледа.
— Когато завали, какво става?
— Уви, принуден съм да се оттегля долу в стаята. И да търпя непрекъснатото хъркане на Бъг.
— Това ли те накара да спиш на покрива?
Техол се усмихна, но съобрази, че Брис едва ли ще види усмивката му в тъмното. А после си каза: „Толкова по-добре.“
— Кралски защитник. Така и не смогнах да те поздравя. Тъй че поздравления.
Брис остана неподвижен.
— Колко често посещаваш криптата? И изобщо посещаваш ли я?
Скръстил ръце, Техол се загледа към канала долу — размития блясък на отразените звезди, пълзящ през града.
— Минаха години, Брис.
— От последното ти посещение?
— Откакто умряха. Всеки от нас почита паметта им по различен начин. Семейната крипта? — Сви рамене. — Каменна килия с хлътнал таван, която не съдържа нищо съществено.
— Разбирам. Любопитен съм, Техол, как точно почиташ паметта им напоследък?
— Представа нямаш.
— Прав си, нямам.
Техол потърка очи, едва сега осъзнал колко е уморен. Мисленето се оказваше лаком гълтач на енергията му, а това го караше да си признае, че е загубил практика. Не само мисленето, разбира се. Мозъкът правеше и други неща, много по-уморителни. Връщаше близки, съживяваше стари, отдавна
