Финадът помисли дали да тръгне по следата.
Но щом видя отпечатъка в прахта, се отказа.
Отпечатъкът беше от дете. Босоного. Беше влачило мъртвеца.
Всеки град си има своите тъмни кътчета и обитатели, промъкващи се само нощем из тях в своята игра на хищник и плячка. Брис знаеше, че това не е неговият свят, а и не искаше да тръгне подир тайните му. Часове като този бяха на бялата врана. И тя бе добре дошла в тях.
Обърна се и тръгна в другата посока — към двореца.
Забележителният ум на брат му явно не беше задрямал. Привидното му безразличие не беше нещо повече от подвеждащ ход. Което превръщаше Техол в много опасен човек. „Слава на Блудния, че е на моя страна.“
„На моя страна е, нали?“
Старият дворец, който скоро щеше да бъде напълно изоставен в полза на Вечния дом, се издигаше на един леко хлътнал хълм. Главната сграда бе на стотина разтега от сезонно колебливите речни брегове. Останки от висока стена показваха, че тук някога е имало ограден участък, простиращ се от двореца до самата река, и че многобройните сгради в него са били напълно изолирани от останалата част на града.
Не толкова заради някакви собственически права, тъй като въпросните сгради датираха още отпреди основаването на Първата империя. Първоначалните им строители навярно бяха припознавали в този терен нещо свято, въпреки че за колонизаторите в него нямаше нищо свято, разбира се. Другата възможност беше, че първите ледерии са притежавали по-цялостни познания за мистичното — отдавна забравени тайни, — които ги бяха вдъхновили да почетат обиталищата на Джагът и единствената, странно различна кула сред тях.
Истината се беше срутила заедно със стените, ограждащи този тайнствен участък, и с ровенето в прахта от изронения хоросан и отлюспените парчета шисти не можеха да се намерят отговори. Макар този район вече да не беше изолиран, всички по навик го отбягваха. Самият терен не струваше нищо по силата на един кралски едикт отпреди шест века, забраняващ събарянето на древните сгради и съответното му презаселване. Всякакво възражение или оспорване на въпросния едикт като цяло се отхвърляше с пренебрежение, без дори да се прави допитване до двора.
Дотук — добре. Хората с опит в плочките на Крепостите знаеха много добре значението на тази тромава наклонена кула и потъналия в развалини обрасъл терен. Както и на постройките на Джагът, като представители на Крепостта Лед. Мнозина твърдяха, че кулата на Азат е най-първата постройка на Азат, изникнала на този свят.
От новата си гледна точка, Шурк Елале беше по-малко скептична спрямо това твърдение, отколкото би била преди. Теренът около порутената сива каменна кула злокобно привличаше мъртвата крадла. Тук тя имаше свои близки, само че не кръвни. Не, това беше семейството на немрящите, на онези, които не можеха да се предадат на забвение. За тези, които бяха заровени в глинестата пръст около кулата, гробовете им бяха затвор. Азат не отстъпваше децата си.
Освен това тя усещаше, че там са заровени и живи същества, повечето полудели, впримчени от векове и векове в древните корени, които ги държаха здраво. Други стояха злокобно мълчаливи и неподвижни, сякаш очакваха края на вечността.
Крадлата се приближи към забранения район зад двореца. Виждаше добре кулата на Азат — третият й, най-горен етаж бе надвиснал над огънатите стени на обиталищата на Джагът. Нито една от постройките не стоеше права. Всички бяха наклонени насам или натам, заради глината, огънала се под огромната тежест. Диви лози се катереха по тях в хаотични плетеници, макар че онези, които достигаха до кулата на Азат, загиваха съсухрени пред каменните й основи сред пожълтялата трева.
Не беше нужно да вижда следата от кръв, за да я проследи. Миризмата тежеше в спарения нощен въздух с невидимите си струи, понесени от въздушните течения, и Шурк продължи по нея, докато не стигна при ниската изгърбена стена, обкръжаваща кулата на Азат.
Точно зад нея, под едно изкривено дърво седеше детето Кетъл. Десетинагодишно… завинаги. Беше голо, с бледа зацапана кожа и дълга коса, сплъстена от съхнещата кръв. Трупът вече бе наполовина заровен в земята, след като го беше довлякла в тъмното.
За да нахрани Азата? Или някой негов прегладнял обитател? Шурк нямаше представа. Нито я интересуваше. Дворът поглъщаше трупове. А това бе полезно.
Кетъл вдигна главичка и тъмните й очи смътно отразиха звездната светлина. Плесен имаше около тях и ако се оставеше така, можеше да я ослепи, а и сивото було над очите на мъртвото дете се втвърдяваше. Тя бавно се изправи и се доближи.
— Защо не искаш да ми бъдеш майка?
— Вече ти казах, Кетъл. Не съм ничия майка.
— Тази нощ те проследих.
— Винаги ме следиш.
— Когато слезе от покрива, в къщата дойде друг човек. Войник. И го следяха.
— И кого от двамата уби?
— Ами този, който следеше, разбира се. Аз съм добро момиче. Грижа се за теб. Точно както ти се грижиш за мен…
— Не се грижа за никого, Кетъл. Ти си умряла много преди мен. И живееше тук, сред руините. Носех ти трупове.
— Никога не стигаха.
— Не обичам да убивам. Само когато нямам избор. Освен това не бях единствената, която използваше услугите ти.
— Беше.
Шурк я изгледа продължително.
— Нима?
— Да. И искаше да научиш историята ми. Всички други бягат от мене, както бягат и от теб. Освен човека на покрива. И той ли не е като другите?
— Не знам, Кетъл. Но сега работя за него.
— Радвам се. Големите трябва да работят. Това им запълва умовете. Празните умове са лошо. Запълват се сами. С лоши неща. Никой не е щастлив.
Шурк килна глава.
— Кой не е щастлив?
Кетъл махна с мръсната си ръка към разровения двор.
— Неспокойни са. Всички. Не знам защо. Кулата вече се поти непрекъснато.
— Ще донеса солена вода — каза Шурк. — За очите ти. Трябва да си ги измиеш.
— Виждам си много добре. Вече не само с очите. Кожата ми вижда. Вкусва. И бленува за светлина.
— Какво искаш да кажеш?
Кетъл избута назад кървавите кичури от сърцевидното си личице.
— Петима от тях се опитват да излязат. Тези петима не ми харесват — повечето не ми харесват, но особено тези петимата. Корените умират. Не знам какво да правя. Шепнат ми, че ще ме разкъсат на парчета. Скоро. Не искам да ме разкъсат на парчета. Какво да направя?
Шурк помълча дълго. Накрая попита:
— Какво усещаш от заровените, Кетъл?
— Повечето не ми говорят. Изгубили са си умовете. Други ме мразят затова, че не им помагам. Някои се молят. Говорят през корените.
— Има ли такива, които нищо не искат от теб?
— Някои винаги са мълчаливи.
— Говори с тях. Намери някой, на когото да говориш, Кетъл. Някой, който би могъл да ти помогне. — „Някой друг, който да бъде твоя майка… или баща.“ — Питай ги за мнения, по всичко, което е важно. И ако остане един, който не се стреми да ти угоди, не се опитва да изкриви желанията ти така, че да го освободиш, и който не държи на другите, ще ми кажеш за него. Всичко, което знаеш. И ще ти дам възможно най-добрия си съвет — не като майка, а като приятел.
