ликът на победата беше различен.
Но Хул не притежаваше нужната проницателност, за да изиграе точно тази игра и да остане жив.
И тя вече бе започнала да се чуди дали ще положи усилие да го спаси.
Откъм фургона на Бурук се чу вик и нереките се занадигаха уморено. Серен придърпа по-плътно наметалото около раменете си и се загледа с присвити очи към пътя напред. Усети, че Хул идва при нея, но не го погледна.
— В кой храм си се учила?
Тя изсумтя и поклати глава.
— Турлас. Забулените сестри на Празния трон.
— Точно срещу Малкия канал. Помня го. Що за дете беше, Серен?
— Явно имаш някакъв образ в ума си.
Улови кимването му с крайчеца на окото си.
— Ревностна — каза той. — Изрядна до крайност. Задълбочена.
— Има регистри с имената на по-забележителните ученици. В тях на много места ще намериш името ми. Например прочута съм с най-многото наказания, наложени за година. Двеста седемдесет и едно. „Неосветената килия“ ми беше по-позната от собствената ми стая. Освен това бях обвинена в съблазняване на един гостуващ жрец. И преди да си ме попитал — да, виновна бях. Но жрецът се закле в обратното, за да ме защити. Отлъчиха го. По-късно чух, че се самоубил. И да беше останала у мен някаква невинност, тогава щях я изгубя.
Той застана пред нея — първият фургон вече ги подминаваше, теглен от нереките. Принудена бе да го погледне. Тя се поколеба, после се усмихна кисело.
— Стъписах ли те, Хул Бедикт?
— Ледът под мен се пропука.
По лицето й пробяга гняв, но после осъзна самоподигравката в признанието си.
— Не се раждаме невинни, Хул. Само неизмерени.
— И навярно неизмерими също.
— Поне за няколко кратки години. Докато външното не се наложи над вътрешното, и тогава започва жестоката война. Нито сме родени за състрадание — въпреки широко отворените очи и външната доброта.
— И ти рано си разбрала своята лична война.
Серен сви рамене.
— Врагът ми не беше авторитетът, макар че може би е изглеждало така. Беше самото ми детство. Принизените очаквания на възрастните, желанието да прощават. Гадеше ми се…
— Защото е било несправедливо.
— Детското чувство за несправедливост винаги е егоистично, Хул. Не можех да се самозаблуждавам с това възмущение. Защо говорим за това?
— Въпрос, който забравих да ти задам. Още тогава. Мисля, че самият аз бях дете в онези дни. Отвътре, не отвън.
Тя повдигна вежди, но замълча. Хул все пак я разбра.
— Може би си права. За някои неща. Но не и за Едур.
Вторият фургон също изтрополи покрай тях. Серен изгледа мъжа пред себе си.
— Толкова ли си сигурен в това? Защото виждам, че си тласкан от собствената си нужда. Едур са мечът, но ръката е твоята, Хул. Къде е състраданието тук?
— Грешиш, Серен. Смятам аз да бъда мечът.
Мразът в костите й се усили.
— По какъв начин?
Но Хул поклати глава.
— Не мога да ти се доверя, Серен. Ще трябва да почакаш, като всички. Само едно обаче. Не заставай на пътя ми. Моля те.
„Не мога да ти се доверя.“ Тези думи срязаха душата й. Но пък въпросът за доверието стоеше и от двете страни на пътя, нали?
Третият фургон спря до тях. Перденцето на прозореца на вратата се дръпна и мъртвешки бледото лице на Бурук надникна навън.
— И това ли му викате водене? Кой маркира пътя? Да не сме обречени да се изгубим? О, не, само не ми казвайте, че пак сте станали любовници! Серен, определено изглеждаш
— Бурук, престани.
Тя отри дъжда от лицето си, остави Хул и тръгна по пътя. Нереките се отдръпнаха да я пуснат да мине.
Горският път бе обкръжен от черни дървета, посадени като знак, че земите са притежание на Едур. Черна като тъмна доба кора, изкривена в кошмарни образи и тайнствени знаци от сенчестите духове, вкопчени във всяка вдлъбнатина и пукнатина в грапавата дървесна кожа. Духове, които вече се показваха, трупаха се да видят Серен и онези, които вървяха по стъпките й.
Изглеждаха повече от обикновено. Рееха се безпокойно между огромните стволове. Десетки, стотици, трупаха се от двете страни на пътя. Стъпките на Серен се забавиха.
Чуваше нереките зад себе си — тихите им стонове и тропота на фургоните, които забавиха и спряха.
Хул дойде до нея и прошепна:
— Вдигнали са армия. — В тона му се долавяше мрачно задоволство.
— Наистина ли са предците на Едур?
Трескавите му очи се извърнаха към нея.
— Разбира се. Какво друго може да са?
Тя тръсна глава.
— Подкарай нереките, Хул. Теб ще те послушат. Само два дни още остават… — И замълча.
Защото на пътя бе застанало нещо… някой. Кожа с цвета на избелен лен, висок като Едур и с лице, покрито с черни резки, сякаш кръвясали пръсти бяха драскали по мършавите скули. Привидение. Мътночервените очи пламтяха от дълбоките мъртви очни кухини. Плесента висеше на парцали от гниещата броня. Две ножници, и двете — празни.
Духовете гъмжаха в нозете му като на поклонение. Изхлопа врата на фургон, Бурук слезе тромаво и се затътри към нея, увит в одеяло — то се влачеше по разкаляната земя.
— Могила и Корен! — изсъска търговецът. — Плочите не лъжат!
Серен пристъпи напред и Хул протегна ръка:
— Не…
— Цяла вечност ли искаш да стоим тук? — сряза го тя. Беше уплашена, въпреки дързостта в думите си. Призраците се явяваха в приказките и легендите, както и в трескавата градска мълва понякога. Беше вярвала с неохота в тях, в една представа, която си беше наложила почти насила. Като в шепнеща визия за древност, надигаща се като предвестник, като мълчаливо предупреждение. Представа по-скоро символична, отколкото действителна.
Но и тогава си беше представяла нещо много по-… ефимерно. Без ясни очертания, като лице, съставено от смътни намеци, с черти — замъглени от своя размит смисъл. Полувидими в пластовете тъмнина: за миг изникнат пред очите ти и после изчезнат.
Но у това застанало пред нея привидение имаше нещо осезаемо, някаква физическа настойчивост. Ясно очертаните подробности на издълженото бледо лице, спокойните, покрити с прозрачна ципа очи, които я следяха с пълно съзнание.
„Все едно че току-що се е измъкнал от някоя от могилите из тази гора. Но не е… не е Едур.“
— Дракон — заговори привидението на речта на Тайст. — Дракон някога ме повлече по тази пътека. Нямаше никакъв лес тогава. Нищо освен пустош. Кръв и разорана пръст. Драконът, смъртна,
