— Бинадас се върна призори — каза Феар. — Днес ще си отдъхне. След това тръгваме.

Трул кимна.

— Идва ледерийски керван — добави Рулад. — Бинадас ги срещнал на пътя. Аквиторът е Серен Педак. С тях е и Хул Бедикт.

Хул Бедикт. Стражът, който бе предал нереките, тартеналите и фаредите. Какво ли искаше? Трул знаеше, че не всички ледерии са еднакви. Противните мнения сред тях кънтяха с грохота на мечовете. Сред алчните множества в огромните им градове гъмжеше от предателства и дори в самия дворец, доколкото можеше да се вярва на слуховете. Търговецът бе задължен да предаде думите на оногова, който го е купил. Докато Серен Педак, в ролята си на Аквитор, нито щеше да изкаже на глас позициите си, нито щеше да се намеси в стремежите на другите. Беше се оказвал все извън селото при другите й посещения, тъй че не можеше да прецени нещата по-ясно. Но Хул, някогашният Страж — за него говореха, че е неподатлив на подкупи, тъй както можеше да е само човек, преживял веднъж измяна.

Трул мълчаливо загледа робите, които вече мъкнеха вързопите с оръжие към оръжейната.

Дори братята му изглеждаха… някак по-различни. Сякаш невидими от никой друг сенки се бяха изопнали помежду им и песента на вятъра тръпнеше натежала. Мрак сякаш се беше влял в кръвта на братята. А това нямаше да е добре за предстоящото пътуване. Никак нямаше да е добре.

„Винаги съм притесненият. Виждам само грешните неща. Тъй че вината е моя, в самия мен. Не бива да забравям това. Също като с изводите ми за Рулад и Майен. Грешни неща, грешни мисли, точно те като че ли са… неуморни.“

— Бинадас каза, че Бурук кара ледерийско желязо — подхвърли Рулад и прекъсна размислите му. — Това ще е полезно. Пъстрата знае, ледериите са глупци…

— Не са — прекъсна го Феар. — Просто са безразлични. Не виждат никакво противоречие в това в един момент да ни продават желязо, а в следващия — да поведат война срещу нас.

— Както и с лова на бивнести тюлени — добави Трул и кимна. — Страна с десет хиляди алчни ръце и никой не знае кои са истинските, кои са на властниците им.

— Крал Езгара Дисканар не е като Ханан Мосаг — каза Феар. — Той не управлява народа си с абсолютна…

Трул го погледна рязко и Феар замълча и се обърна.

— Тази нощ Майен ще ни гостува. Майка може да ви помоли да помогнете в приготвянето на вечерята.

— Ще помогнем — отвърна Рулад и погледна за миг Трул в очите, преди отново да насочи вниманието си към робите.

„Абсолютна власт… не, това го премахнахме, нали? А може би изобщо не е съществувала. Жените в края на краищата…“

Другите роби шетаха в големия дом, ситнеха напред-назад, но Удинаас тръгна към нишата си за спане. Тази нощ щеше да обслужва, затова му бяха разрешили да си почине. Видя Урут — стоеше до централното огнище, — но успя да се промъкне незабелязан в бъркотията — един от многото роби в полумрака вътре.

Уверенията на Пернатата вещица не му излизаха от главата и го стягаха за гърлото с всеки поет дъх. Ако Едур откриеха истината, потекла в жилите му, щяха да го убият. Знаеше, че трябва да се крие, ала не знаеше как.

Отпусна се на постелята си. Звуците и миризмите в огромното помещение го обляха. Легна по гръб и затвори очи.

Тази нощ щеше да работи с Пернатата вещица. Беше го навестила само веднъж — тогава, в съня му. Инак не бе имал възможност да говори с нея. А и подозираше, че тя едва ли ще го насърчи да приказват. Освен светското неприличие, продиктувано от различията в класите им, тя бе видяла у него кръвта на Вайвал — или поне така бе заявила в съня му. „Освен ако изобщо не е била тя. Освен ако не е било само творение на собствения ми ум, изваяно от прах.“ Стига да беше възможно, щеше да говори с нея — все едно дали щеше да го насърчи, или не.

Робите бяха изнесли чергите навън и ги бяха изпънали на дървени магарета. Ударите на тоягите, с които изтупваха прахта от тях, кънтяха като далечен кух небесен гръм.

В ума му пробяга смътна мисъл: къде ли бе отишъл сенчестият дух? И сънят го обзе.

Беше безтелесен. Само безплътен възел от сетива. В лед. Синкав и мътен свят, нашарен със зеленикави нишки. Стържещи прашинки и пясък, и миризма на студ. Далечни стенещи звуци, реки от ледена твърд, хлъзгащи се една срещу друга. Кръгове слънчева светлина, носещи зной в дълбините, зной, който се трупа, докато грохотът не разтърси света.

Удинаас плуваше сред този замръзнал пейзаж, който за всички в света отвън бе окован в неподвижно безвремие. И нищо не можеше да се долови от този трупащ се, усилващ се натиск на противоборстващи сили до последния взривен миг, в който нещата се пръснаха.

Сред леда се виждаха фигури. Тела, надигнати от земята дълбоко долу и задържани в нелепи пози. Тела от плът, с полуотворени очи. Цветя от кръв, застинали на облаци, замръзнали около раните. Потоци жлъчка и мръсотия. Удинаас разбра, че странства през сцени на клане. Тайст Едур и техни по-тъмнокожи родственици. Огромни влечуги, повечето с остри ножове вместо ръце. Неизброими множества.

Стигна до място, където телата на влечугите бяха струпани на грамада. Понесе се сред тях и изведнъж се сви от ужас. През леда пред него се издигаше отвесен поток разтопена вода, извираща от могилата трупове. Водата беше розова, зацапана с кал, бликаше и напираше нагоре, сякаш тласкана от скрито дълбоко в земните недра сърце.

И тази вода беше отрова.

Разбра, че бяга през леда и се блъска в трупове, в твърда като камък плът. Подмина ги и продължи през голи, нарязани с жлебове ивици суша, където вече нямаше тела. През сухи канали. Тичаше все по-бързо и сумракът го поглъщаше.

Огромни, замръзнали във въздуха същества с черна козина, със зеленина в устата. Цели стада, застинали над черна земя. Бледожълти бивни и лъснали очи. Туфи разровена трева. Издължени тела — вълци, с яки мишци и сиви — уловени в мига на скока, тичащи покрай грамаден рогат звяр. Друга сцена на клане, живот, отнет в миг на внезапен катаклизъм — светът беше рухнал на една страна, пометен от морета, от бездиханен студ, пронизал плътта до костите.

„Светът… самият свят се е променил. Блудния да ни вземе дано, как е възможно това?“

Удинаас познаваше мнозина, за които сигурността е бог, единственият бог, какъвто и да беше обликът й. И беше виждал как тази вяра прави света прост, как всичко в него е отделимо с резкия сеч на хладната преценка, след който нищо не може да се слепи отново. Виждал бе и беше разбирал тази вяра в сигурното. Но никога не я беше споделял.

Но винаги беше вярвал, че самият свят е… неоспорим. Не статичен — никога статичен, — но податлив на разбиране. Светът безспорно беше жесток понякога, и гибелен… но почти винаги можеш да видиш идващата гибел. Същества, замръзнали в полускок. Замръзнали, както са си пасли, с тревите, увиснали от устата им. Беше невъобразимо. „Магия. Магия трябва да е било.“ Но дори така силата изглеждаше невъобразима, защото основен принцип беше, че светът и всичко, което живее на него, притежава естествена способност да се противи на магията. Беше самоочевидно — иначе маговете и боговете отдавна щяха да са пресътворили и може би унищожили равновесието на всички неща. Тъй че земята щеше да се възпротиви. Зверовете, които я обитаваха, щяха да се възпротивят. Въздухът в своя полъх, водата с движението си, злаковете с растежа си, насекомите с бръмченето си — всичко трябваше да се възпротиви.

„Но са се провалили.“

И тогава очертанията й изникнаха от дълбините. Каменна кула, схлупена върху скалната твърд. С висок тесен прорез, подсказващ за вход. И Удинаас усети, че се приближава към него през здравия лед.

През черния портал.

Нещо се пръсна и възвърнал изведнъж плътта си, той залитна и падна на колене. Камъкът бе толкова студен, че късаше кожата от коленете и дланите му. Изправи се с мъка, рамото му се блъсна в нещо и той залитна.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату