пътя зад себе си. — Едурът — той избяга, без да съзре, без нищо да усети. Потомък на онзи, който ме предаде. Но… невинен. — Отново се обърна към нея. — Но ти, смъртна, ти не си толкова невинна, нали?
Стъписана, Серен не отвърна нищо.
Хул Бедикт заговори зад нея.
— В какво я обвиняваш, призрако?
— В хиляда пъти по хиляди грехове. Нея. Теб. Расата ви. Боговете са нищо. Демоните — безпомощни деца. Всеки Асцендент — непохватен шут. Винаги ли е това, питам се? Тази поквара, избуяваща в гънките на цвета, щом дойде сезонът му. Тайните семена на развалата, скрити под напъпващата красота. Всички ние тук зад стъпките ви сме
— Какво искаш? — попита Хул.
Духовете се бяха отдръпнали назад, между дърветата. Но около съдраните ботуши на призрака прииждаше нова вълна. Кипнала миша гмеж се изливаше на пътя. Висока до глезените. Първите стигнаха до стъпалата на Серен, заситниха около тях. Сиво-кафяв прилив, в сляп и безумен напор. „Безброй малки съзнания впримчени в неведома и неразгадаема повеля. Оттук… дотам.“
Имаше нещо неописуемо ужасно в тях. Хиляди, десетки хиляди — пътят напред, докъдето можеше да стигне погледът й, беше покрит с мишки.
— Земята беше разбита — заговори привидението. — Едно дърво не беше останало. Нищо освен трупове. И малките същества, които се хранеха с тях. Легионът на Качулатия. Мръсният прилив на смъртта, смъртни, космат и надигащ се. Изглежда толкова… лесно. — Призракът сякаш се отърси от унеса си. — Не искам нищо от вас. Всички пътувания са започнали. Нима си въобразявате, че пътят ви досега не е вдигал шум?
— Не сме толкова слепи да вярваме в това — отвърна Серен Педак. Мъчеше се да надвие желанието да зарита мишките, цвърчащи около глезените й, да не се поддаде на истерията. — Ако не искаш — или не можеш — да разчистиш този път, тогава нямаме голям избор…
Главата на привидението се кривна.
— И ще нанесете безброй малки смърти? В името на какво? Удобството?
— Тези твои същества край нямат, призрако.
— Мои? Не са мои, смъртна. Просто са от моето време. От века на жалкото им върховенство над тази земя. Безброй тирани, властващи над пепелищата и праха, който оставихме след себе си. Виждат в моя дух обещание.
— И ние ли трябваше да видим същото? — изръмжа Хул.
Привидението бе започнало да се стапя, цветовете избледняваха.
— Ако ви харесва — стигна до ушите им смътният насмешлив отговор. — Разбира се, възможно е духът, който виждат, да е твоят, не моят.
И призракът изчезна.
Мишките започнаха да се изливат към гората от двете страни на пътя, изведнъж объркани, отново слепи за силата, която ги бе призовала. Изцеждаха се във влажната тор, в сенките и коренищата на изпопадали дървета. Допреди миг гъмжилото им бе пред тях, а в следващия — пустота.
Серен рязко се извърна към Бурук.
— Какво искаше да кажеш с това, че плочките не лъжат? Могила и Корен са плочки в Крепостта на Азат, нали? Видял си гадаене, преди да започнеш това пътуване. В Трейт. Отричаш ли го?
Той отклони поглед. Лицето му бе пребледняло.
— Крепостите се пробуждат. Всички, Аквитор.
— Кой беше този тогава? — попита Хул Бедикт.
— Не знам. — Изведнъж Бурук се намръщи и извърна глава. — Има ли значение? Калта се раздвижва и от нея излизат разни неща, това е. Седмият край се приближава, но се боя, че изобщо няма да е така, както са ни учили. Раждане на империя, о, да, но кой ще я управлява? Пророчеството е гибелно двусмислено. Пътят се разчисти — да продължим.
И се качи във фургона си.
— Трябва ли да тълкуваме това? — попита Хул.
Серен сви рамене.
— Пророчествата са като самите плочки, Хул. Виждаш в тях онова, което искаш. — Утайката от ужаса още киселееше в гърлото й, коленете й бяха омекнали. Изведнъж усети, че е страшно уморена, развърза шлема и го смъкна. Ситният дъжд бе като лед по челото й. Притвори очи.
„Не мога да го спася. Не мога да спася никого от нас.“
Хул заговори на нереките. Серен примига, отвори очи и се отърси от мислите си.
Пътят им продължи — фургоните скърцаха и тракаха, нереките пъшкаха. Застиналият въздух и сипещата се през него мъгла бяха като дихание на уморен бог.
„Два дни. Два дни и ще свърши.“
На трийсетина разтега напред, невидим за тях, бухал се понесе над пътеката, безшумен на широките си черни криле. Кръв имаше по ноктите му, с кръв бе зацапан и клюнът.
Изобилието от плячка бе неоспоримо. Изобилие, достойно за празненство. Ловецът познаваше само лова, безразличен към страха на плячката. Безразличен и към бялата врана, която се понесе по дирята му.
Капризът на вятъра отнесе остатъците от погребалния дим към селото. Кладата беше горяла цял ден и цяла нощ и когато Трул Сенгар на другата заран излезе от бащината си къща, мъглата, понесла се над двора, горчеше от чернилката на саждите.
Трул съжаляваше, че бе открил този нов свят. Разкритията, които не можеше да се отменят. Вече бе посветен в тайни и истината беше, че предпочиташе да не е. Познати доскоро лица се бяха променили. Какво знаеха те? Колко голяма и коварна бе тази заблуда? Колцина воини беше привлякъл Ханан Мосаг в своите амбиции? До каква степен се бяха организирали жените срещу краля-маг?
Братята не бяха си разменили и една дума по този въпрос след разговора в ямата, където разбитият череп на дракона бе единственият свидетел на нещо, което повечето щяха да нарекат измяна. Приготовленията за предстоящото пътуване бяха в ход. В края на краищата нямаше да ги придружават роби. Ханан Мосаг бе изпратил духове до селата оттук до ледените полета, така че щяха да ги очакват провизии и отпадаше необходимостта от обременяващ товар с продоволствие, поне до самия край.
Една кола, теглена от половин дузина роби, изтрополи по моста, натоварена с новоизковани оръжия. Стегнати на вързопи стърчаха копия с железни върхове, медният обков предпазваше прътите на половината дължина. Виждаха се и тежки мечове, с педя и половина дълги дръжки, в ножници, увити с щавена кожа. Бойни секири за изправени на стремената конници, колчани с дълги стрели, с кожени ивици вместо пера. Метателни брадви, предпочитани от арапаите. Широки къси саби в стила на меруд.
Ковашките чукове отново кънтяха с екота на войната.
Феар и Рулад, следвани от неколцина роби, отидоха до колата и Феар започна да дава нареждания къде да се приберат оръжията.
Рулад спря при Трул и попита:
— Трябват ли ти още копия, братко?
— Не, Рулад. Виждам тук оръжия на арапаи и меруд… и на бенеда, и ден-рата…
— На всяко племе, да. Така е сега във всички ковачници, във всяко село. Учат се едни от други.
Трул се обърна към Феар.
— Какво мислиш за това, братко? Ще обучаваш ли хиротските воини в новите оръжия?
— Учил съм ги как да се бранят от тях, Трул. Намерението на краля-магьосник е да създаде истинска армия, като на ледериите. Специализирани части. — Феар го погледна съсредоточено. — Аз съм Главният оръжейник на Хирот и вече, по заповед на краля-маг — на всички племена.
— Ти ли ще водиш тази армия?
— Ако се стигне до война — да, аз ще я поведа в битка.
— Така са почетени Сенгар — каза Рулад. Лицето му беше безизразно, тонът равнодушен.
„Така са възнаградени.“
