— Добре.

— Така. Сега дойдох тук по друга причина, Кетъл. Искам да знам как уби онзи шпионин?

— Прехапах му гърлото. Така беше най-бързо, а и обичам кръвта.

— Защо обичаш кръвта?

— Слепва косата ми и я държи да не ми пада на лицето. А и мирише на живот, нали? Обичам тази миризма.

— Колко хора убиваш?

— Много. Земята тук има нужда от тях.

— Защо има нужда от тях?

— Защото умира.

— Умира? И какво ще стане, ако умре, Кетъл?

— Всичко ще излезе навън.

— О.

— Тук ми харесва.

— Кетъл, отсега нататък аз ще ти казвам кого да убиваш. Не се безпокой, ще има много.

— Добре. Много си мила.

От стотиците същества, заровени в двора на Азат, само едно бе способно да слуша разговора на двете немрящи горе на повърхността. Азатът беше разхлабил примката си над този обитател не от слабост, а по необходимост. Стражът все още не беше готов и навярно никога нямаше да е готов. Самият избор бе погрешен, пореден признак за изтляваща сила, за пълзяща старост, канеща се да надвие най-старата каменна постройка в този свят.

Кулата на Азат наистина умираше. И отчаянието налагаше безпрецедентни пътища за изход.

Между всички затворници беше направен избор. И подготовката бе в ход, бавно като пълзенето на корени през камък, но също толкова неумолимо. Но времето бе толкова малко…

Неотложността бе като безмълвен вик, цедеше кръв от кулата на Азата. Пет родствени същества, пленени и държани тук още от времето на К’Чаин Че’Малле, вече бяха почти на ръка разстояние от повърхността.

А това не беше добре. Защото бяха Тоблакай.

5.

Срещу дланта желязна като гръм в дома на Аз, между очите от удара се пръснаха костите. И бе изтръгната душата, за да се гърчи във юмрука на неизкупената мъст… „Последната нощ на Кървавото око“ Автор неизвестен (компилация на учени Тайст Андий от Черния корал)

Смехът на Сянката бе тих. Звук, обещаващ лудост на всички, които го чуеха. Удинаас пусна мрежата между пръстите си и подпря гръб на огряната от слънцето скала. Примижа към яркото небе. Беше сам на песъчливия бряг, пенливите вълни на залива ближеха краката му. Сам — ако не се броеше духът, който вече го навестяваше непрестанно.

— Престани — измърмори Удинаас и затвори очи.

„Че защо? Надушвам кръвта ти, робе. Тя изстива. Нявга познавах свят от лед. След като бях убит, да, след. И мракът има своите несъвършенства, затова ме ограбиха. Но си имам блянове.“

— Все това казваш. Тогава си следвай бляновете. Мен ме остави на мира.

„Имам си блянове, а ти нищо не разбираш, робе. Дали служех с радост? Никога. Никога и никога, и никога вече. Следвам теб.“

Удинаас отвори очи и се взря в тънката сенчеста пукнатина между скалите, откъдето шепнеше гласът. Пясъчни бълхи ситнеха и пробягваха по плоския камък, но от духа нямаше никакъв видим знак.

— Защо?

„Защо, защо? Това, което хвърляш, ме привлича, робе. Обещаваш хубав път — сънуваш ли градини, робе? Сънуваш, знам — надушвам го. Полумъртви и обрасли, защо не? Изход няма. Така че с бляновете ми заслужил съм да служа. Заслужил да служа. Не бях ли нявга Тайст Андий? Бях, в това съм убеден. Убит и в калта захвърлен, докато не дойде ледът. Изтръгнат сетне, за да служа на своите убийци. На моите поробители, чието рвение отслабна. Робе, искаш ли да шепнем за измяна?“

— Пазариш ли се?

„От този миг за теб съм Чезнещ. Имам блянове. Което хвърляш, дай ми го на мен. Дай сянката си и ще стана твой. Очите ти зад теб, когото никой вече няма да съзре или да чуе, освен ако не се досетят и имат сила, ала защо да се досещат? Ти си прилежен роб. Бъди прилежен, робе. Дочакай в прилежание мига на своята измяна.“

— Мислех, че Тайст Андий трябва да са мрачни и унили. И моля те, Чезнещ, зарежи го този поетичен ритъм.

„Съгласен, щом дадеш ми свойта сянка.“

— Други духове могат ли да те видят? На Ханан Мосаг…

„Онзи тъпак? Ще се крия в онова, което хвърляш. Скрит. Неоткриваем. Видя ли? Няма ритъм. Храбри бяхме в онези дни, робе. Войници в рат. Нашествие. Плувнали в студената кръв на К’Чаин Че’Малле. Следовници на най-малкото чедо на самата Майка Тъма. И бяхме свидетели.“

— На какво?

„На измяната на Кървавото око спрямо нашия водач. На камата, забита в гърба на повелителя ни. Аз сам паднах под меч в ръцете на Тайст Едур. Неочаквано. Внезапно избиване. Нямахме шанс. Никакъв шанс.“

Удинаас се намръщи. Гледаше вълните, борещи се с напиращото речно течение.

— Едур твърдят точно обратното, Чезнещ.

„Защо тогава аз съм мъртъв, а те — живи? Ако ние бяхме изменниците в онзи ден?“

— Откъде да знам? Значи, ако смяташ да дебнеш в сянката ми, Чезнещ, трябва да се научиш да мълчиш. Освен ако аз не те заговоря. Мълчиш и бдиш, нищо повече.

„Първо трябва да направиш нещо за мен, робе.“

Удинаас въздъхна. Повечето благородни Едур бяха на погребалната церемония за убития рибар, с няколко негови близки от бенеда, след като самоличността му бе установена. В укреплението зад гърба му бяха останали само десетина воини. Сенчестите духове явно ставаха по-дръзки в такива моменти, изникваха и пробягваха между къщите и покрай стените на палисадата.

Често се беше чудил на това. Но ако можеше да се вярва на Чезнещ, вече бе получил отговора си. „Тези духове не са предтечи на смъртните Едур. Това са Тайст Андий, пленените души на убитите. А аз така

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату