вървеше на крачка напред. — Много е нещастен горкият.
— Съчувствието е за слабо надарените, Бъг. Върху Ублала се лигавят три жени, да не си забравил?
— Много отвратително описание.
— Много си остарял, драги ми слуга. Поначало в лигавенето няма нищо лошо. — Помълча и се поправи: — Добре де, може и да има. Но защо трябва да говорим за секс? Тази тема ме прави носталгичен.
— Блудния да не дава.
— Та къде е тя?
— В един бардак.
— О, това вече наистина е жалко.
— По-скоро новопридобита пристрастеност, господарю. Колкото повече я подхранва, по̀ огладнява.
Минаха по улица „Турол“ и продължиха към Квартала на проститутките. Дъждът понамаля, бурята стихваше.
— Е, това едва ли е желаното състояние за един от най-ценните ни сътрудници — отбеляза Техол. — Особено след като пристрастието й не включва нейния чаровен елегантен шеф. Нещо ми говори, че май аз трябваше да рева в оня ъгъл, а не Ублала.
— Може би Шурк просто не иска да смесва работата с удоволствието.
— Бъг, нали каза, че е в публичен дом.
— О, да. Извинявай.
— Сега вече наистина съм нещастен. Сутринта не бях нещастен. Ако тази тенденция продължи, до довечера ще плувам през канала с торби с монети на шията.
— Стигнахме.
Стояха пред тясна триетажна сграда, малко по-навътре от двете съседни и външно с няколко века по- стара от всичко останало на улицата. Фасадата беше с две колони от прашносин мрамор, с барелефи на женски демони около тях — кривяха се и се гърчеха в масова оргия, а над колоните клечаха два каменни водоливника с чудовищни женски лица и с огромни, подканящо щръкнали гърди.
Техол се обърна към Бъг.
— Но това е храмът. Тя е в храма?
— Това изненадва ли те?
— Та аз не мога да си позволя дори да мина през прага му. Дори кралица Джанал посещава това място само няколко пъти в годината. Таксата за годишно членство е десет хиляди дока… както съм чувал де. Не помня кой ми каза.
— Матрона Делисп сигурно е много доволна от най-новата си придобивка.
— Обзалагам се. Е, как сега да измъкнем Шурк Елале? Особено след като е ясно, че тя иска да е точно тук, а Матроната разполага поне с трийсет платени биячи, които сигурно ще ни спрат? Дали просто да не го сметна за изгубена кауза и да си ходим?
Бъг сви рамене.
— Това ти трябва да го решиш, господарю.
— Мда. — Техол помисли. — Ще ми се поне две думи да разменя с нея.
— Сигурно не можеш да си позволиш повече.
— Не ставай глупав, Бъг. Тя не взима според броя на думите… нали?
— Може и за погледите да взима. Нашата скъпа умряла крадла поразцъфтя…
— Благодарение на мене! Кой уреди ремонта й? Основния ремонт, смяната на боята? Имахме договорка…
— Кажи й го на нея, господарю, не на мен. Знам много добре колко далече можеш да стигнеш, за да задоволиш странния си ищах.
— Дори няма да питам какво искаше да кажеш с това, Бъг. Звучи гадно, а гадната ми същност си е моя работа.
— Така е, господарю, така е. Добре поне, че не си от носталгичния тип.
Техол го изгледа кръвнишки, после отново извърна очи към храма. Най-старият публичен дом в цялата страна. Някои твърдяха, че се бил издигал тук още преди градът да израсте около него и че всъщност градът израснал заради самия бардак. Не изглеждаше много логично, но пък малко неща изглеждат логично, стане ли дума за любовта и многобройните й фалшиви, но примамливи нюанси. Техол вдигна глава да огледа водоливниците и опърлената тръстикова шапка се хлъзна и цопна във водата зад него.
— Какво пък, това го реши. Или стоя тука, докато не ми се намокри косата, или влизам.
— Доколкото мога да кажа, господарю, шапката против дъжд бездруго беше трагичен провал.
— Свръхкритичният ти характер те е подвел, Бъг. Хайде с мен!
Техол се заизкачва по стъпалата със собственическо самочувствие. Щом стъпи на площадката, входната врата се отвори широко и рамката се запълни от грамаден закачулен мъж с черна ризница и с огромна двуостра брадва в облечените в метални ръкавици ръце.
Стреснат, Техол се закова на място и Бъг се бутна в него от по-долното стъпало.
— Извинете — изломоти Техол, отстъпи настрана и дръпна Бъг към себе си. — На обезглавяване ли сме тръгнали? — И махна на мъжа да мине.
Две очички лъснаха изпод сянката на качулката.
— Благодаря ви, сър — отвърна хрипливо мъжът. — Много сте учтив. — Пристъпи на площадката и спря. — Вали.
— Всъщност вече спира. Вижте, ей там се прояснява.
Великанът с брадвата погледна накъдето му сочеха, после каза:
— Ако някой попита, сър, изобщо не сте ме виждали тук.
— Имате думата ми.
— Много мило. — Непознатият бавно заслиза по стъпалата. — Ох! — завайка се, щом излезе на улицата.
И заситни изгърбен, заобикаляше локвите. Бъг си пое дъх.
— Признавам, изпитах ужасна боязън при внезапната му поява.
Техол изгледа слугата си с вдигнати вежди.
— Нима? Горкичкият Бъг, трябва да направиш нещо за тия твои нерви. Е, хайде. И няма да се боиш от нищо, докато си с мен.
Влязоха в храма.
И Техол отново спря, също толкова внезапно като първия път, щом някакъв нож се опря в бузата му под дясното око, което замига бясно. Бъг успя да се спре навреме, без да се бутне в господаря си, за което Техол тутакси му благодари наум.
В ухото му зашепна сладък женски гласец:
— Не сте предрешен, сър. Което означава… Е, и двамата знаем какво означава, нали?
— Дошъл съм за дъщеря си…
— Виж, това е много лош вкус. Тук не търпим такива извратени, перверзни желания…
— Не ме разбрахте… тоест, разбираемо е, разбира се. Исках да кажа, дошъл съм за да я прибера, преди да е станало много късно.
— Как се казва?
— Шурк Елале.
— Е, много е късно.
— Искате да кажете, че е мъртва? Това го знам. Предците й, разбирате ли, искат да се прибере в криптата. Ужасно им липсва, някои от тях започват да се ядосват, обезпокоително е. Призраците могат да създадат големи неприятности — не само на вас и това заведение, но и на мен също. Разбирате ли затруднението ми?
Върхът на ножа се отдръпна и пред него застана ниска жилава жена. Плътно впита по тялото коприна в ръждивочервен цвят, широк копринен колан, стегнал кръстчето й, пантофки с извити връхчета на малките крачета. Мило личице и странно големи очи, които сега се присвиха.
— Свършихте ли?
