— Така ли? Не видях никакви табели.
Шон остави сърфа си на пясъка, качи се на асфалта и посочи металните тръби, които стърчаха навсякъде из паркинга отзад.
— Виждаш ли ги? На тях би трябвало да има табели, но веднага щом ги монтират, хлапетата ги откачат, за да ги сложат в спалните си.
Макдъф се засмя.
— И така да е, едва ли кучките с квитанциите се мяркат след залез слънце.
— Тук се мяркат. Знаеш какъв проблем е с паркирането край плажа. Зли са като пепелянки. Дори и по това време, на всеки час минава човек и отбелязва гумите с тебешир. Ако видят колата ти при следващата проверка, ще платиш двайсет и пет долара.
— Разбрах. Не ги интересува дали чукаш мадама на плажа. Интересува ги дали ще свършиш за един час.
— Точно така.
Шон се засмя, отиде до къщата си и подпря сърфа на верандата. Пусна външния душ и махна неопреновия костюм.
Когато най-накрая влезе вътре, телефонът звънеше.
— Шон, обажда се Кари Робинсън.
— Здравей, Кари. Как си? — попита той изненадан, че му се обажда.
Независимо, че се бяха срещали няколко пъти, но не бяха стигали по-далеч от „добър ден“.
— Съжалявам, че те безпокоя, но разбрах, че се каниш да поемеш Чад Къртис — каза тя рязко.
— Откъде разбра?
— Казаха ми в съда.
— Истината е, че още не съм решил.
— Значи няма да го поемеш?
Шон се намръщи. Кари Робинсън се славеше като упорит, агресивен адвокат, но самият той не падаше по-долу.
— Казах ти, все още не съм решил.
— Не знам дали знаеш, но Робин Пенроуз работеше за мен. Всъщност, тя беше най-добрата ми приятелка още от училище.
— Да. Чад ми каза.
— В такъв случай няма ли да ти е трудно да защитаваш Чад, след като знаеш колко близка беше тя на семейството ми?
— Имаш предвид отношенията ми с баща ти ли? — попита той озадачен.
Картър Робинсън беше съдружник на Спан преди Шон да отиде във фирмата, а след това бе напуснал. — Честно казано, не виждам как това може да повлияе на решението ми. Харесвам баща ти, но го виждам само два-три пъти в годината. Няма никаква причина за конфликт, ако това имаш предвид.
Последва пауза. След това тя заговори ледено:
— Не ми се ще да ти го казвам, Шон, но не мисля, че Джонатан Спан ще се съгласи с това.
— Слушай, Кари — отвърна той, мъчейки се да овладее гнева си, — знам колко си разстроена, но ти си адвокат и много добре знаеш, че Чад има право на защита, както и всеки друг.
— А защо трябва да го защитаваш ти?
— Защото съдия Маклин смята, че съм най-подходящ за тази работа.
— Може би, но шефът ти няма да е съгласен със съдията, след като поговоря с него — закани се тя и затвори.
Шон бавно остави слушалката. Проблемът беше, че Кари Робинсън бе права. Спан едва ли щеше да се съгласи той да поеме защитата на Чад, но по съвсем друга причина. Служебно назначените от съда адвокати получаваха два пъти по-малки от нормалните хонорари, а минимумът на фирмата бе нещо като мания за шефа.
Когато затвори телефона, завари Макдъф да тършува в кухненските шкафове. Беше едър като мечка, с ръждива на цвят кожа и рижа коса, с дълги мустаци като кормило на велосипед, които висяха до под брадичката му. Беше над метър и осемдесет висок и близо сто килограма, но не се занимаваше с физическата си форма — тялото му приличаше на купа сено. Някога, като полицейски служител, се поддържаше повече, защото играеше в отбора по ръгби, но след като го изритаха, бе наддал десетина килограма и се бе отпуснал. Докато тършуваше, за да открие алкохола на Шон, Макдъф приличаше на мечка, която вилнее в къмпинг, за да похапне нещо.
— Имаш ли нещо друго освен тази скапана светла бира? — изръмжа той.
— Изглежда си в чудесно настроение — отбеляза Шон в отговор. — Провери над хладилника.
Макдъф отвори шкафа с трясък и с една ръка измъкна две бутилки.
Изглежда не се интересуваше какво точно има в тях — стига да беше алкохол.
— Искаш ли да пийнеш?
— Разбира се — отговори Шон. — Коя бутилка е твоята?
— И двете.
Макдъф имаше потиснат вид и Шон се вгледа в него по-внимателно.
Детективът посрещаше бурите като морска птица — плуваше през всичко, което се изпречи пред него. Но имаше една буря, която всеки път можеше да го изпрати на дъното — ураганът Труди.
— Добре, изплюй камъчето — подкани го Шон. — Какъв е проблемът? Пак ли Труди ти прави живота черен?
— Скапаната кучка! — изсумтя Мак и тръшна вратата на шкафа.
Труди беше бившата му жена, която изобщо не би трябвало да се омъжва.
Беше красавица от Лас Вегас, със силиконови гърди и мания за пазаруване. На всеки два или три дни тя се прибираше у дома с пълна кола покупки, направени с кредитните карти на мъжа й. Минаха около шест месеца и Мак се оказа изправен пред злокобното лице на фалита.
Нещата стояха така — или трябваше да се отърве от Труди, или да носи вкъщи повече пари. Редовните шестмесечни повишения на заплатите в полицията нямаше да оправят нещата. Не беше в състояние да се откаже от жена си. Хората като него мечтаят у дома си да имат легло, пълно с руси къдрици и гърди като от „Плейбой“, така че вместо да се разведе, се зае с „творческо финансиране“. Всеки път, когато арестуваше пласьор на наркотици, част от веществените доказателства отиваше в джоба му. „Разбиваш вратата на някой задник и виждаш че до стереоуредбата му се търкалят двайсет бона на стотачки — обясни веднъж Мак на Шон след като го бяха изгонили от полицията. — И какво?
За доказателство отиват само пет. Голяма работа!“
Когато областният прокурор надуши за безобидното хоби на Мак и приятелите му, разтовари ги от полицията като самосвал камъни. За щастие беше време за избори, така че никой нямаше нужда от скандали.
Пред Мак бе поставена алтернативата или да напусне мирно и тихо, или да излежи петнайсет години в „Соледад“. Той мъдро предпочете да стане цивилен. Тогава, обаче, Труди също предпочете да подаде оставка — от брака им.
Детективът взе две бучки лед от хладилника, затръшна вратата и ги пусна в една чаша.
— Шон, кучката сложи ръка на всичко — колата, къщата, телевизора, уредбата… Аз получих дрехите си и едно чукане за сбогом. При това не беше кой знае какво. — Той изля по-голямата част от бутилката в чашата и я преполови на един дъх. — Отгоре на всичко няма и работа.
Като че ли хората престанаха да се развеждат! Струва им се скъпо при тази криза. А съм в черния списък на прокуратурата, така че не мога да получавам поръчки и от съда.
Надигна питието и изля остатъка в гърлото си.
— Ще получиш.
— Моля? Няма начин. Невъзможно е.
— Ще кажа на съдията, че или ще работя с теб, или няма да поема делото.
— Баламосваш ме.
— Честна дума — увери го Шон.
— Какво е това дело?
