— Спан още не знае.
— Още не знае?!
— Ще му кажа веднага, щом се появи.
Скот се разсмя.
— Фю-ю-ю! Сеньор! — подсвирна той. — Ако знаех, че тази сутрин ще си споделяме фантазии, щях да си сложа корсета! Този номер няма да мине, Шон.
— Ако не мине, Скот, готов съм да си отида.
Изрече го със спокойно лице, но стомахът му се сви. Досега дори не се бе замислял колко далеч е готов да стигне, за да поеме делото.
Скот забеляза нещо в погледа му, което го стресна.
— Говориш сериозно, нали?
— Да.
— И това дело означава толкова много за теб, че си готов да пропилееш шанса в бъдеще да станеш съдружник във фирмата?
— Да. — Шон усещаше как затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в блатото на решимостта, откъдето няма връщане назад.
— А защо, дявол да го вземе?
— Скот — Шон сложи ръка на рамото му, — става дума за обвинение в убийство, без да е открит труп. Това се случва толкова рядко, колкото и слънчевите затъмнения.
— Знам. Само че ще е по-добре да помислиш още малко. Ще има и други дела, при които ще можеш да улучиш десятката.
— Е, кой знае? — усмихна се Шон и тупна с ръка коляното си, за да сложи край. — Може би Спан ще ни поднесе изненада и ще ми позволи да поема делото и без да мисля за своя частна практика.
— Аха, така е — поклати глава Скот. — Чух, че това лято ще открият ски лифт в Долината на смъртта.
Двамата се засмяха. Някой застана зад тях и каза:
— Разбрах, че си искал да ме видиш.
Скот и Шон се обърнаха и видяха Спан, облечен в елегантен италиански син костюм. Посребрената му черна коса беше сресана назад, ноктите му бяха добре поддържани и с рубина на вратовръзката си приличаше на манекен от модно списание.
— Мистър Спан! Добро утро! — поздрави Шон объркано. Цяла сутрин бе мислил как ще протече тази среща и сега шефът му го бе изненадал неподготвен.
— Е, отивам да си гледам работата — вметна Скот, изгледа Шон с вдигнати вежди и тръгна.
Спан протегна ръка и го улови за ръкава.
— Искам да поговорим за делото „Гемко“, веднага щом се запознаеш с него — каза той хрипкаво.
— Готов съм по всяко време, мистър Спан — отвърна Скот и бързо излезе от стаята.
На Шон му се стори, че го чува да въздиша облекчено навън в коридора.
Шефът успяваше да тормози всеки. Той беше единственият от фирмата, който можеше да уволни когото си иска, без да задава въпроси и да дава обяснения.
— Разбрах, че си разговарял с човек на име Чад Къртис — заяви Спан и отново се обърна към Шон, който бързо скри босите си крака под стола.
— Струва ми се интересен случай — добави той, докато наблюдаваше как подчиненият му се мъчи да мушне краката си в обувките. — Откриха ли тялото?
— Не. Още не — отвърна Шон. Имаше чувството, че шефът му вече знае всичко за делото, включително за оттеглянето на Пелзър и настояването на съдия Маклин да се заеме той.
— Няма труп — поклати глава Спан. — Това не се случва често, нали? — Тонът му изведнъж стана толкова приятелски, че Шон се почувства неудобно. Извън службата Спан не беше лош. Когато напълнеше корема си до половината със скоч, ставаше дори човечен. — Всъщност — продължи той, — докато работех в канцеларията на областния прокурор, съм виждал само един такъв случай.
— Обвинение без труп? — Шон изведнъж забрави всичко, което искаше да каже на шефа си.
— Да. Не съм ли ти разказвал за него?
— Не.
— Ами — започна Спан и седна на ъгъла на бюрото, — когато съдията каза на защитата да призове последния си свидетел, адвокатът стана и се обърна театрално към дъното на залата — Спан стана и се обърна към дъното на кабинета — повиши глас доста повече от нормалното и призова на свидетелската банка да да се яви жертвата.
— Жертвата? — учуди се Шон.
Спан се усмихна.
— Да. Когато произнесе името на жертвата, в залата настъпи гробна тишина. „Робърт Слоун. Призовете Робърт Слоун.“ Всички, включително и прокурорът, се обърнаха към вратата. Очакваха оттам да влезе убитият и да спаси обвиняемия. — Спан замълча и се обърна към Шон през рамо.
— Минаха две минути, но никой не влезе. Адвокатът седна на мястото си и всички най-накрая разбраха, че жертвата няма да се появи. Но разбраха и още нещо. След като при споменаването на името всички обърнаха глави в очакване, значи до голяма степен се съмняваха, че е мъртъв. — Спан се обърна и удари с длан по бюрото. — Направи го брилянтно! Адвокатът бавно изгледа съдебните заседатели един по един, дори и прокурора, след това обяви, че няма какво повече да каже. — Спан се облегна с две ръце на бюрото и се втренчи в Шон. — Обвинението бе сигурно, че е загубило делото. Заседателите се оттеглиха, за да мислят и взеха решение за по-малко от ден. — Той се поколеба за миг и изрече кулминационната реплика: — Виновен.
— Виновен!? — Шон се засмя. Разговаряха като двама приятели в бара, които си разказват истории от войната.
— Никой не можеше да повярва, особено адвокатът на защитата. След заседанието той причакал отвън председателя на съдебните заседатели и го попитал: „Как можахте да го обявите за виновен? Не може да не сте се съмнявали, защото всички се обърнахте към вратата, когато призовах жертвата.“ „Така е — отговорил председателят, — наистина се съмнявахме.“ „Е, и“ — попитал адвокатът. „Когато произнесохте името му, всички се обърнаха към вратата. Всички, с изключение на вашият клиент. Единствен той от цялата съдебна зала знаеше със сигурност, че жертвата няма да се появи.“
Спан посочи вратата. Усмивката му накара Шон да мисли, че може и да се съгласи да поеме случая „Къртис“.
— Кой те накара да говориш с Чад? — Усмивката изведнъж изчезна. За миг шефът се превърна от мило кутре в зло куче пазач.
— Съдия Маклин — отвърна Шон. — Защитникът се е оттеглил и Маклин ме помоли да го заместя.
— Това е добре — кимна Спан. Лицето му беше безизразно, а очите му не трепваха. — Не бива да ядосваш съдията Маклин, защото ще ти го върне при някое друго дело. Оказал си му почит, като си разговарял с обвиняемия, а сега остава само да измислиш някаква приемлива причина, за да откажеш.
Шон се вгледа за миг в шефа си с неволно възхищение. За толкова кратко време този човек бе успял да му разкаже една забавна история и да му забрани да се заеме с най-интересния случай в живота си.
— Все още не съм решил дали да се откажа — каза той най-накрая и погледна Спан право в очите.
— Не мисля, че е толкова трудно да вземеш това решение. — Шефът се обърна и се загледа през прозореца. — Няма начин да поемеш делото. И без това си предостатъчно зает.
— Да, така е — кимна Шон. Беше готов да отговори на всичко. — Мислех, че Скот ще може да ми помага през следващите няколко месеца. Поне, докато свърша с Къртис.
— Позволи ми да ти припомня какво ти казах, когато постъпи на работа при нас. Ние сме екип. Екип! Никой не може да напредва в кариерата за сметка на фирмата. Всички работят за всеобщото благо. — Спан се наведе и потропа с пръст върху бюрото. — Наехме те, за да се занимаваш с криминалните проблеми на клиентите ни. В по-голямата си част това са много богати, добре плащащи и влиятелни хора. Когато изпаднат в беда, очакват от теб да отидеш и да ги освободиш под гаранция. Никой няма да търпи скапаняци, които не си държат на думата.
Шон сдържаше яда си, но не без да стиска зъби. Усещаше как го обливат топли вълни.
