— Убийство.
— Така ли? Кой кого е убил?
— Чувал ли си за Чад Къртис?
— Че кой не е? Всеки ден пишат по вестниците. Пречукал гаджето си, само че го няма трупът. С това ли се заемаш?
— Аха.
— Служебно, нали? Не дават много пари — поклати глава Мак и махна с ръка. — А и шефовете на фирмата ти няма да се съгласят. Особено онова стиснато копеле Спан.
— Все още не съм сигурен.
— Аз пък съм — отбеляза Мак и пресуши и втората част от бутилката. — Благодаря ти, че се сети за мен, приятелю, само че следващия път ме наеми за нещо, с което наистина ще можеш да се занимаваш.
Той стана и се отправи към вратата.
— Слушай, отивам в „Тортила Флет“. Имат чудесни питиета и мексиканска кухня. Искаш ли да дойдеш?
Шон си падаше по мексиканската храна, но сега трябваше да измисли начин да убеди съдружниците във фирмата, че спечелването на трудно, макар и слабо платено дело, ще им бъде от огромна полза и ще е хитър ход от тяхна страна.
— Не, Мак. Имам малко работа.
— Браво на теб — изръмжа детективът и затръшна вратата така, че къщата се разтресе.
Глава четвърта
Рано на следващата сутрин Шон застана пред прозореца на неосветения си кабинет и се загледа към пристанището на Нюпорт — кея на фериботите, окичен със сини и бели коледни светлини, старата консервна фабрика, сега превърната в ресторант, с червена звезда на покрива и картонен Дядо Коледа, облегнал се уморено на нея.
Хоризонтът бе станал оранжев — може би някъде там имаше буря. След ден-два вълните щяха да са големи.
— Само да убедя Спан — каза си той.
Като повечето адвокати, Шон имаше навика да репетира пледоариите си на глас и нерядко заставаше пред огледалото, за да види как би изглеждал в очите на съдебните заседатели.
Видя как сребристия мерцедес на шефа му се вмъква в осеметажния паркинг от другата страна на улицата. Един ръкав на костюм се показа през страничния прозорец и мушна пластмасова карта в процепа, бариерата се вдигна и колата изчезна в бетонната конструкция. Спан се появи след няколко минути — висок, със зализана сива коса, стиснал в ръка виненочервеното си куфарче. Крачеше бодро, като че ли наближаваше обяд. Шон нямаше нужда да поглежда часовника си. Знаеше, че е точно шест и четирийсет и пет.
Спан беше започнал кариерата си като адвокат по криминални дела, но впоследствие се бе преквалифицирал, давайки си сметка, че само малцината елитни избраници, които пишеха книги — повече знаменитости, отколкото професионалисти — успяваха да пробият в криминалното право.
Повечето хора, извършили престъпления — както казваше Спан поне по веднъж всяка седмица, — не могат да си позволят да наемат адвокат и най-често получават служебен защитник. Тези, които имат пари, невинаги плащат, тъй като не са съвсем каймака на обществото. След като лъжат, мамят, изнудват, крадат и убиват в ежедневието си, от тях не може да се очаква да се променят за един ден и да станат почтени.
Да си добър адвокат по криминални дела означава да изискваш да ти се плаща предварително.
При ежедневните си обиколки Спан се отбиваше в кабинета на Шон точно в десет и четирийсет и пет, ако не беше в съда. Преди да се срещне с шефа си днес, обаче, той искаше да поговори със Скот Пауърс. Спан беше наел Скот преди седем месеца по препоръка на Шон, за да помага при по-маловажните дела. Беше добър адвокат и негов стар приятел.
Познаваха се още от училище, когато играеха заедно бейзбол.
— Искал си да ме видиш. Как върви със самопризнанията на Бъргър? — попита Скот, когато влезе при Шон. Бяха връстници, но оредяващата коса и бледият цвят на кожата правеха Скот да изглежда по- стар.
— Съдията ги отхвърли. Трябваше да видиш физиономията на Гамбоа, когато заразпитвах любовницата. Беше страхотно!
— Много се радвам. Носът на това ченге трябва да се натрива редовно.
Иначе как върви делото?
— За това исках да поговорим — отговори Шон, прекоси стаята и седна на един стол до прозореца. — Мисля, че ще се наложи ти да се заемеш с него. Известно време ще бъда ангажиран с нещо друго.
Шон знаеше, че трябва да си осигури допълнителна помощ, ако искаше Спан да приеме плана му. Логично беше да се обърне към Скот. Той би се справил с настоящите му дела не по-зле от самия него. Те бяха най-обикновени. Освен това, ако възникнеха неприятности, щеше незабавно да му окаже помощ.
Но имаше няколко проблема. Най-напред, още с пристигането си преди седем месеца, Скот бе предизвикал скандал. Беше се оказал единственият свидетел на убийство, извършено в някакъв бар за хомосексуалисти. Знаейки, че е безполезно да лъже, бе признал пред телевизионните камери, че е педераст и го бяха излъчили 2-и, 4-и, 5-и и 7-и канал в новините от пет и единайсет часа. Когато Скот се появи на работа на следващия ден, Спан изфуча от кабинета си и го пресрещна. После го вкара вътре, затръшна вратата и му се нахвърли така, че всички чуваха екзекуцията в продължение на петнайсет минути.
— Пет пари не давам с кого се чукаш! — крещеше Спан. — Само че ти го направи с репутацията на моята фирма, а подобно нещо няма да търпя!
Знаеш ли, че тази сутрин ми се обадиха шестима от най-старите ми клиенти, за да ме попитат какво става със Спан и Макгроу?
И шефът го уволни. Онази сутрин Шон беше в съда и не присъства на всичко това, но когато му разказаха, отиде право в кабинета на Спан и поиска да върне приятеля му на работа.
Шефът отказа категорично и Шон тъкмо се канеше да заяви, че напуска и той, когато случайно погледна навън през панорамния прозорец от черно стъкло и видя, че на отсрещния тротоар са се събрали десетина педита с плакати и лозунги.
— Мистър Спан — каза Шон тогава, — по-добре погледнете какво става там, долу.
Шефът се обърна и на Шон му се стори, че чу ахване. Долу тълпата нарастваше, вече се виждаха и фургоните на местното радио — шефът моментално си даде сметка, че назрява публичен скандал, който би могъл да унищожи фирмата му.
Реши какво да прави само за минута. Свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и слезе на улицата с угрижен вид, за да разговаря с хомосексуалистите. След още десет минути успя да ги убеди, че информацията за уволнението на Скот е поредния гаф на средствата за масово осведомяване.
Това стана преди шест месеца и Скот все още работеше във фирмата.
Сега седна на стола до Шон и попита:
— За какво става дума? Защо трябва да се откажеш от делата си? Да не си болен?
— Не, не съм болен — отвърна Шон и си свали обувките. — Поемам едно друго дело, което ще иска много време.
— Колко ще трае? — попита Скот намръщено.
— Поне няколко месеца. Но може да се проточи и година.
Даваше си сметка какво означава това. Нямаше да има как да протака и да лавира. Трябваше да съобщи на някои много богати и влиятелни хора, че повече няма да се занимава с проблемите им.
— Шегуваш се! — възкликна Скот и отмахна кичур руса коса от лицето си. — Какво е това дело?
— Чу ли за Чад Къртис?
— Разбира се — Скот замълча и допря пръст до устните си. — Но там защитата е служебна, назначена от съда. — Той пак замълча, за да помисли над следващата част от загадката. — И Спан ти позволи да го поемеш? — Каза го сякаш току-що бе чул, че слънцето утре няма да изгрее.
