— Това дело може да допринесе много за репутацията на фирмата — каза той тихо.
— Само, ако спечелиш.
Най-накрая Шон разбра защо шефът му не иска да се заема с делото.
Беше твърде рисковано. Шумът около него би могъл да утрои работата на фирмата за шест месеца и да й осигури престиж, който не може да се купи с пари. Но можеше и да подкопае основите й. Така разсъждава корпоративния ум — придържай се към златната среда и ще си платежоспособен.
— Знаеш ли, към историята, която ти разказах, трябва да добавя и още нещо — продължи Спан. — Репутацията на защитника, който загуби делото, пострада значително. А сега се обади на съдия Маклин и му кажи, че няма как да вместиш делото сред ангажиментите си. — Той сложи ръка върху телефона.
— Не мога да го направя — отсече Шон. Категоричността му изненада и самия него.
— Синко, това не подлежи на обсъждане. Докато работиш за тази фирма, ти няма да защитаваш Чад Къртис.
Съдбовният момент бе настъпил по-бързо, отколкото Шон очакваше. „Е — мислеше той, — дали да извърша професионално самоубийство, или не?“
— Това не е някакъв си дребен, скапан развод — заговори бавно. — Това е истинско съдебно дело. — Направи крачка към Спан. — Още от университета си мечтая за подобен случай. Сега не смятам да се откажа от него.
Вече бе отишъл твърде далеч. Даваше си сметка, че може би вече не е сред служителите на Спан и Макгроу. Нещо повече — шефът му притежаваше достатъчно влияние, за да го изрита от Южна Калифорния и двамата много добре знаеха това. Но Шон разбра, че в момента не дава пет пари за работата, за бъдещето си, за парите, за престижа. Искаше да поеме проклетото дело.
— Излагаш на опасност всичко, за което си се трудил през последните няколко години — поклати глава Спан. — Като прекрачиш този праг, все едно скачаш от скала. Единственият ти парашут е фирмата. — Той посочи пода, сякаш кариерата на Шон бе там долу, унищожена от собствената му глупост.
Спан продължи, без да изважда ръце от джобовете си, изпълнен с безразличие:
— Сантиметри те делят да станеш пълноправен съдружник. Пропиляваш всичко заради някакво дело, което ще се превърне в най-банална история, веднага щом някой се спъне в трупа, докато тича за здраве.
Това може да стане още утре сутринта. И делото ще се превърне в най-тривиална помия, в която най- много ще можеш да пледираш за непредумишлено убийство.
Шон не каза нищо. Спан притежаваше удивителен инстинкт на адвокат по криминални дела. На времето си е бил сред най-добрите. Жалко, мислеше Шон, че е изоставил това, за да се занимава с бумащината на компаниите. Само за да укрепи финансовото си положение.
Изправи се и за първи път се почувства равен с шефа си. След като загуби работата си, той вече нямаше власт над него. Усещаше как възелът в стомаха му се отпускаше. Джонатан Спан и Шон Барет бяха равностойни същества и Шон най-накрая го разбра.
— Ще рискувам, Джонатан — каза той спокойно и излезе.
Глава пета
Шон си проби път през тълпата пушачи пред входа на областния съд.
Вътрешността не се различаваше от повечето държавни учреждения и напомняше куче, за което не се грижи никой. Ъглите бяха пълни с прахоляк и топчета мъх. Край стената се мъдреше самотен стол с пластмасова тапицерия, сцепена по шева. Никъде не се виждаха цветя или декоративни растения, никакви цветове, освен мрачното бежово и имитацията на дърво. Беше като автобусна спирка — всички минаваха оттам, без да обръщат никакво внимание.
Шон се промъкна през една зала, пълна с хора, от които също никой не се интересуваше. Млади жени с изрусени коси и приятни лица, с големи колкото юмрук синини по ръцете, седяха отпуснати на столовете, а децата им, облечени безвкусно, тичаха насам-натам. Двама-трима изхвърлени от училище младежи с рошави дълги коси се бяха навели над някакъв формуляр и се мъчеха да го прочетат. Мъже с ботуши и мазни шапки за бейзбол с надписи бършеха унищожените си от наркотиците носове.
Шон се изкачи по стълбите до Върховния съд на втория етаж. Кари Робинсън го очакваше на стълбищната площадка. Висока бе почти колкото Шон, а черната й коса покриваше раменете. Беше с небесносин костюм, а на шията си бе завързала червено шалче. Той беше забравил колко е красива.
— Говори ли с Джонатан? — попита тя направо.
Шон се намръщи.
— Да.
— Добре. Искам да ви благодаря за това, че уважихте чувствата ми.
Просто не исках някой от двама ви да помогне на онзи убиец.
— Ще поема защитата — каза Шон рязко.
На лицето й се изписа изненада.
— Но Джонатан ми каза, че няма да ти позволи…
— Вече не работя за „Спан, Макгроу и Нюсъм“ — прекъсна я той.
— Уволни ли те?
— Ако го е направил, станало е след като напуснах. А сега ще ме извиниш ли?
Той понечи да си тръгне, но тя го улови за ръкава. Шон се обърна ядосано.
— Ти би харесал Робин.
— Не се съмнявам.
— Кажи ми, Барет, знае ли Чад Къртис колко много страдат семейството и приятелите й, задето не могат да й осигурят прилично погребение?
Той я огледа отдолу нагоре — от скъпите обувки, до прическата за двеста долара.
— Чад се е заблудил.
— Какво искаш да кажеш?
— Беше сигурен, че ще му помогнеш. Според него ти си била единственият човек, който знаел колко много е обичал Робин Пенроуз.
— Това не беше любов, а по-скоро мания. Още откакто се върна в Нюпорт, Чад вървеше по петите й като някаква хрътка. Робин не можеше да се откачи от него за нищо на света. — Кари все още стискаше ръкава му и го дръпна по-близо до себе си. — Знаеш ли, бе преживяла тежък период и я очакваше блестящо бъдеще. Не съм имала по-добър помощник от нея, смяташе да продължи да учи… — Тя замълча. Шон понечи да тръгне, но Кари отново дръпна ръкава му. — Как можеш да се съгласиш да го защитаваш? Той заряза младата си жена…
— Виж какво… Вече съм слушал всичко това — спря я Шон хладно. — Аз съм адвокат на Чад.
Той се освободи от ръката й и се отдалечи.
Забеляза тълпата журналисти през зала „Е“ веднага щом сви зад ъгъла.
Позна репортерите на повечето вестници от Западното крайбрежие, с натъпкани в задните джобове бележници. Говореха шумно, като закоравели престъпници. „Разбира се, че й е видял сметката. И дума да не става! Въпросът е дали ще успеят да го докажат.“
За първи път се явяваше като защитник на Къртис, така че журналистите не му обърнаха внимание, когато си запробива път към залата. Още от утре цялата тълпа щеше да се втурва към него, веднага щом се появеше зад ъгъла, с насочени фотоапарати и видеокамери.
Зад глутницата репортери Шон забеляза Том Гамбоа. Полицаят също го забеляза, измъкна се от тълпата и се приближи.
— Добро утро, съветнико — поздрави той. В устата му „съветнико“ звучеше като обида.
— За какво е тази суматоха? — сряза го Шон. Беше с най-хубавия си костюм — тъмносин, с жилетка — и преди да излезе бе лъснал обувките си с кухненския парцал. Освен това носеше впечатляващ златен часовник, „Ролекс“ — от Сингапур, които вървяха по двайсет и пет долара парчето близо до стадион „Доджър“.
— Искат да разберат кой адвокат е извадил Маклин от шапката си — поясни Гамбоа и посочи тълпата с палец през рамото си. — Чакай да видиш какво ще стане, като разберат, че си ти.
