— Ще е забавно — отвърна Шон. — Особено, щом ти разследваш случая.
Гамбоа кимна към дъното на коридора.
— Имаш ли нещо против да поприказваме насаме, Барет?
Той сграбчи Шон за ръкава, преди да чуе отговора му и го задърпа на безопасно разстояние от журналистите.
— Какво има, сержант? — попита Шон, въпреки че се досещаше.
Прокурорът искаше да му направи предложение и Гамбоа трябваше да послужи за посредник.
— И двамата знаем, че клиентът ти е виновен и мога да го докажа независимо дали има труп или не. Освен това открихме трупа.
В гласа на полицая се появи напевна нотка на удоволствие. Често говореше така, когато притиснеше в ъгъла престъпник, или адвокат на престъпник, което за него беше все едно.
— Така ли? — попита Шон, като се стремеше да не изглежда обезпокоен.
— Значи сте намерили трупа? Аз пък не съм чул такова нещо.
— Е, все още не сме го намерили, в истинския смисъл на думата — отговори Гамбоа бързо, — но знаем къде е.
Шон се ухили и полицаят се приближи.
— Преди да го представите като доказателство, сержант, трупът трябва да е на разположение, така че някой да го разпознае.
Гамбоа също се ухили.
— Можеш да кажеш на клиента си, че знаем къде е заровена. На един хълм край Виктърсвил. На твое място бих му го съобщил веднага, съветнико. — Гамбоа премина на мисията, за която беше изпратен от прокурора. — Обвинението ще се съгласи, ако предложиш непредумишлено убийство. Веднага. Ако намерим трупа, ще искаме най-тежкото наказание.
Шон кимна.
— Разбира се, ще му предам.
— Това предложение се прави само веднъж, Барет — предупреди полицаят и се изплю в препълнения пепелник до Шон. — Важи само за днес.
Беше му омръзнало да слуша ултиматумите като този, които прокурорите бяха свикнали да му сервират. Сякаш продаваха коли на старо.
Наистина, много от хората, чиито интереси представят адвокатите, заслужават най-тежки наказания, но дали системата и всички, свързани с нея, трябваше да падат до нивото на престъпниците?
— Ако правосъдието функционираше както искаш ти, Гамбоа, нямаше да има нужда от съд. Просто ще извиваме врата на всеки, докато признае, а след това ще бесим и толкова.
— Не ми звучи лошо.
— Само дето ще пострадат и невинни хора.
— Невинните не се разхождат с колата на жертвата на следващия ден, Барет — изръмжа Гамбоа и завря носа си в лицето на Шон. — Престани да ми пробутваш тези помии! Задниците като Къртис трябва да отиват в газовата камера, само че бабичките от Върховния съд няма да ни позволят да го изпратим там.
Без да каже нищо, Шон заобиколи Гамбоа и отново тръгна към съдебната зала. Съдебният пристав го забеляза и му махна да побърза. Шон предположи, че преди да започне, съдията Маклин ще иска да се срещне със страните.
Докато приближаваше, някой от журналистите се провикна:
— Мистър Барет, вярно ли е, че сте поели защитата на Къртис?
Изведнъж тълпата с фотоапаратите и видеокамерите се люшна към него.
За да се отърве, се наложи да пребяга последните няколко крачки.
— Ще разговарям с вас после — провикна се той през рамо, преди приставът да затръшне вратата зад гърба му.
Прокурорът, Шърман Лоуънстайн, вече чакаше на мястото си. Беше прехвърлил петдесетте и от последния път, когато го видя, бе надебелял, но усмивката му все още блестеше от множеството златни коронки, все още носеше костюмите с подплънки и ослепителните вратовръзки, които бяха негова запазена марка. Днес беше с червена, широка цяла педя, със сексуални изрази, написани на френски.
— Мистър Барет? — каза Лоуънстайн и протегна ръка.
— Да — кимна Шон и я стисна. — Как сте, мистър Лоуънстайн? Аз ще представям мистър Къртис.
— Да, научих. Ще бъде интересно дело.
— Вероятно. — Шон остави куфарчето си на масата на защитата и попита:
— Значи са изпратили тежката артилерия, а?
Репутацията на Лоуънстайн наистина беше солидна. Той бе съвършеният обвинител — хитър като гладна невестулка, с невероятен усет за работата си. „Нашият часови във войната срещу престъпността“ — както често го наричаше кметът на града по безкрайните приеми, благотворителни балове и политически срещи, където Лоуънстайн винаги присъстваше и винаги го снимаха.
— Е — каза прокурорът, — нещата могат доста да се заплетат, ако не си наясно с какво си се заел. — Той хвърли на Шон продължителен, съчувствен поглед, като боксьор тежка категория, който гледа дребния си клубен спаринг партньор, когото са изпратили да се бие с него, за да си изкара прехраната. — Но ако трябва да съм напълно честен — добави той, — исках малко да сменя обстановката.
Първата от многото лъжи, полуистини, преувеличения и заблуди, помисли си Шон. Лоуънстайн вече от дълго време беше прославен от медиите заместник областен прокурор. Той бе обвинител в делата срещу Среднощния удушвач и Децата на гибелта — сатанинска секта, която убиваше знаменитости по азбучен ред. Бяха стигнали до „Д“, когато специалните отряди ги пипнаха пред къщата на Джони Карсън в Малибу.
Лоуънстайн беше от прокурорите, които измерват успеха си с продължителността на посветеното им ефирно време.
Приближи приставът и каза:
— Господа, съдия Маклин желае да ви види в кабинета си.
Съдията Стивън Маклин седеше с крака на бюрото, с цигара, залепнала на долната му устна, и говореше по телефона. По закон той нямаше право да пуши в съда, но това не пречеше около него в кабинета му непрекъснато да се стеле канцерогенен облак. Преди да влезе, Шон пое дълбоко въздух. Помисли си, че това може би е последният чист въздух, който ще има възможност да вдъхне в продължение на доста време, защото освен към пушенето, съдията имаше добре известна слабост и към дрънкането.
Маклин им посочи столовете с цигарата. При движението върху панталоните му падна дълго парче пепел. Съдията идеално се вписваше в неугледната атмосфера на Областния съд. Костюмите му изглеждаха така, сякаш е прекарал нощта на някоя пейка в парка, а сакото и панталонът му рядко бяха от един комплект. Косата си сякаш бе подстригвал сам — приличаше на щръкнала суха слама, лъкатушеща от челото до тила.
Маклин захвърли слушалката на мястото й, стана и влезе в тоалетната.
Без да затваря вратата, той разкопча панталоните си и започна да се облекчава.
— Знаех, че не можеш да се откажеш от това дело, Барет — подхвърли той през рамо.
Шон бе свикнал със странностите на Маклин, така че се включи в разговора:
— Не подозирах, че глупостта ми толкова бие на очи. — Усмихна се.
— Какви ги дрънкаш? След това ще се прославиш като Лоуънстайн.
Шон погледна прокурора и се ухили. Долната му устна беше провиснала от изумление. На масата за вечеря щеше да каже на жена си: „Този смахнат съдия ни извика, за да се изпикае пред нас, докато обсъждаме делото.“
— Как го прие старият Спан? — попита Маклин.
— Страхотно. Благодарение на вас, сега съм бивш служител на Спан и Макгроу.
Маклин се изтръска, закопча панталоните си и се върна при тях. Без да си направи труда да се отбие до умивалника, той застана пред Лоуънстайн и му подаде ръка.
— Не сме се виждали от доста време. Как я караш?
Прокурорът се поколеба дали да поеме подадената му ръка, но накрая реши да се ръкува със съдията. Добрият прокурор е готов на всичко, за да спечели делото.
— Добре, благодаря — отвърна той и посочи към Гамбоа, който бе влязъл безшумно. Шон не разбра
