кога се е промъкнал. — Предполагам, че се познавате със сержанта?
Без да погледне полицая, Маклин кимна:
— Аха. Той пък защо е тук? Казах, че искам да разговарям със страните по делото.
Маклин отиде до една отворена кутия от диетична кока-кола, взе я и я разклати. Навсякъде из кабинета му имаше кутии от безалкохолни напитки — по рафтовете на библиотеката, по первазите, на бюрото. Той мина покрай всички тях и също ги разклати. Най-накрая намери една, в която беше останало малко и го изпи на голяма глътка.
Докато съдията търсеше нещо за пиене, Лоуънстайн започна пледоарията си:
— Ваша светлост, това е много сложен случай, с който се занимавам сравнително отскоро. Събрали сме много данни и въпреки това имам чувството, че съм още в началото. Мистър Гамбоа води разследването и е запознат с всички подробности. Бих искал да помоля, когато е възможно, да стои край мен при разговорите тук или на масата ми в залата.
Маклин се върна зад бюрото си и запали нова цигара.
— Това е малко необичайно. Какво ще кажеш, Барет?
Шон предположи, че това е само прелюдия към нещо друго, към което се стреми прокурорът. Не би му струвало нищо да се съгласи.
— На този етап нямам никакви възражения — кимна той, давайки да се разбере, че по-късно може и да се възпротиви.
— Добре — каза Маклин, разклати друга кутия от диетична кока-кола и я допи. — Но гледай да говориш само ти, Лоуънстайн.
— Да, благодаря, ваша светлост. Имам и още едно предложение. Мистър Барет и аз имаме да разследваме още много неща, така че предлагам да отложим делото с два или три месеца, за да имаме време да се подготвим.
Шон изгледа прокурора кисело. Досега не беше чувал негов колега да е проявявал загриженост за състоянието на защитата. Лоуънстайн искаше да протака поради две много съществени причини — колкото повече време минеше, толкова по-дълго щяха да търсят трупа и съответно шансовете им да го открият се увеличаваха. Ако не го откриеха, заради продължителната неизвестност, съдебните заседатели щяха да са по-склонни да приемат изчезналата жена за мъртва.
— Ваша светлост — намеси се Шон, — не мога да не оценя спортсменското чувство на мистър Лоуънстайн и загрижеността му за защитата, но както съдът и обвинението добре знаят, моят клиент има право делото му да започне най късно след шейсет дни. Той няма да се откаже от това право. Предлагам трети януари.
Лоуънстайн изгледа Шон продължително и пак се обърна към съдията.
Този път телевизионната му усмивка си бе отишла.
— Трети януари ме устройва — заяви той натъртено.
— Нещо друго? — попита Маклин.
— Да, ваша светлост — обади се Шон. — Представена ми е папка с материали, дебела пет сантиметра. Ако трябва да изпълня задълженията си по това дело, ще имам нужда от две неща.
— Да? Какви са те? — попита съдията малко раздразнено. Като всички свои колеги, графикът му в съда беше препълнен и той се стремеше да няма забавяния.
— Най-напред бих искал прокуратурата да ми предава всички материали по разследването в рамките на двайсет и четири часа от придобиването им.
Маклин погледна Лоуънстайн.
— Струва ми се разумно, какво ще кажеш?
Лоуънстайн би предпочел да задържа информацията си колкото се може по-дълго, но знаеше, че няма смисъл да упорства. Маклин го питаше от учтивост. Ако откажеше доброволно да предава докладите, щеше да бъде принуден.
— Добре — кимна прокурорът и махна с ръка, сякаш правеше благодеяние.
— Докладите ще са налице до три часа всеки ден.
— Това ли е всичко? — попита Маклин.
— Ще имам нужда и от детектив, ваша светлост. Прокуратурата има на разположение двама за целия период, а освен това и цялата полиция.
Ако трябва да се подготвя адекватно, аз също ще се нуждая от услугите на детектив, назначен от съда.
Шон наблегна на последната фраза. Искаше да каже, че съдът трябва да плати. Тъй като Маклин го бе избрал лично, Шон се надяваше съдията да е по-щедър от обикновено.
— Разбира се, че ще имаш детектив — кимна Маклин щедро. Това дело не в състояние да обърка графика му с месеци напред. Не биваше да позволи да се проточва до безкрайност и след това да попадне в някой юридически капан, само защото защитникът не е научил урока си както трябва. Това би означавало проваляне на делото и нови шест месеца за насрочване на ново. Щом защитата искаше детектив, щеше го получи и съдията с радост бе готов да плати.
— Имаш ли някого предвид? — попита Маклин.
— Крейг Макдъф.
Преди Маклин да успее да каже каквото и да било, Гамбоа избухна:
— Няма да позволите на това влечуго да се занимава с делото, нали?
— Не е твоя работа, Гамбоа — прекъсна го Шон. Трябваше да установи правилата на играта още в самото начало. Нямаше нищо против сержантът да се навърта наоколо, но само ако си мълчи.
— Достатъчно! — намеси се съдията. — Сержант Гамбоа, не е задължително да сте тук. Дръжте се като малко момиченце в училище или ще наредя на пристава да ви изрита навън! Всъщност — обърна се той към прокурора, — това не засяга обвинението. Излезте да чакате в съдебната зала, а в това време ние с Барет ще изгладим въпроса.
След като Лоуънстайн затвори вратата след себе си, Маклин застана с лице към Шон.
— Дявол да го вземе! — изкрещя той. — Макдъф! Не го ли изхвърлиха от полицията за присвояване на пари от наркотрафиканти?
— Да. Но официално не бяха повдигнати никакви обвинения. Макдъф напусна доброволно и въпросът бе приключен. По онова време той имаше куп лични проблеми, ваша светлост, и полицията го освободи, без да му налага санкции.
— Не ме баламосвай, Барет — каза съдията и драсна дебела клечка кибрит, чийто пламък беше поне два сантиметра висок. — Ако не беше напуснал доброволно, щеше да лежи в затвора.
Той запали цигарата и хвърли клечката в сребърния пепелник на бюрото.
— Знам едно — ползвал съм услугите му и друг път и, честно казано, той е най-добрият детектив, който ще се съгласи да работи за парите, които е готов да даде съдът. Ако очаквате Къртис да разполага с добра защита, ще ми трябва добър детектив.
Маклин дръпна жадно от цигарата и кимна.
— Добре, но ако възникнат някакви проблеми с него, ще се махне. Без коментари. Съгласен ли си?
— Съгласен.
— А сега да свършим с днешната работа. Кажи им да изведат Къртис.
Глава шеста
Шон захвърли палтото си върху изпогорената с фасове и издраскана с инициали пейка в килията. В ъгъла имаше тоалетна от неръждаема стомана и помещението вонеше на училищен кенеф — миризмата на урина воюваше с дезинфектантите. Някак си това се струваше символично на Шон, защото именно тук повечето от клиентите му пробутваха най-голямата помия.
Той седна до Чад и внимателно постави куфарчето до себе си.
— А сега какво? — попита арестантът с безразличие.
Малко по-рано му бяха прочели обвинителния акт и сега се намираха в помещението за арестанти, непосредствено до съдебната зала — малка килия, отделена в по-голямата, където адвокатите можеха да разговарят с клиентите си, без да ги разделя дебело изпоцапано стъкло. Тук Шон би могъл да потупа Чад по
