— Още една бира?
— Наистина трябва да тръгвам. Майка ми се прибира от работа в девет.
— Да. Добре.
Напипа стълбата и я спусна през парапета. Тя се разви и долния й край меко тупна в пясъка. Улови се за дъските на балкона и в този миг замря. Мъжът се връщаше. Тод направи крачка назад и вдигна пръст до устните си, за да предупреди Никол.
Едрият носеше жената. Ръцете и краката й висяха безжизнено отпуснати.
Не беше в съзнание. Вратът й бе изкривен под невъзможен ъгъл, изцъклените й очи и подутите й устни бяха отворени.
— Мъртва е! — проскимтя Никол едва чуто.
Тод вдигна ръка, за да я накара да мълчи, и започна да се моли едрият да не забележи стълбата.
Мъжът се изкачи по ската над плажа, като един-два пъти се подхлъзна на тревата, която го покриваше. При стъпките му ръцете и краката на жената се поклащаха.
Най-накрая стигна до бордюра и го прекрачи. Отключи колата, стовари жената на задната седалка и седна зад кормилото. Затръшна вратата и след миг изкривените фарове, насочени почти право надолу, обляха спасителната кула със светлина.
Тод и Никол се залепиха за пода. Колата даде малко назад, след това спря и мъжът превключи на дълги.
— Боже! Видя ни!
— Мълчи, Никол!
— Той я уби, Тод! Той уби тази жена!
— Дявол да го вземе! Мълчи!
Вратата се отвори и мъжът излезе, без да гаси мотора и фаровете.
— Да се махаме! — извика Никол.
Тод се огледа. Знаеше, че няма къде да отидат. И в двете посоки долу на плажа нямаше нищо, освен тъмнина. Може би имаше някакъв шанс да надбяга мъжа, но се съмняваше. Този тип беше шампион и му личеше отдалеч.
Не, най-доброто за тях бе да изтеглят стълбата и ако той се опиташе да се качи, Тод да го прасне по главата с бирена бутилка.
Мъжът застана върху ръба на скалата и се вгледа в осветеното от фаровете пространство. Никол лежеше на терасата и кафявото стъкло на бирената бутилка хвърляше чудати отблясъци по лицето й.
Изведнъж типът прескочи бордюра. Това е то, помисли си Тод, изтегли бързо стълбата и стисна импровизираното си оръжие.
Онзи спря по средата на ската, наведе се и вдигна нещо.
— Пуловерът й — прошепна Никол. — Това е пуловерът й.
— Да — отвърна Тод и остави бутилката.
Мъжът се качи на колата, даде заден и подкара.
Тод погледна Никол. Тя трепереше, сякаш се бе къпала в морето. Подаде й ръка и й помогна да се спусне по стълбата.
— Беше мъртва, нали? — проплака момичето, докато отиваха към колата.
— Не. Беше в безсъзнание. Пияна.
— Приличаше на умряла.
— Не — настоя Тод, като се мъчеше да изглежда спокоен. Но Никол беше права. Жената приличаше на умряла. Наистина.
Глава първа
Съдия Силвия Калебрезе, слаба жена с изпито лице и кокалести ръце, по които личаха множество синкави кръвоносни съдове, се наведе над съдийската банка и изръмжа:
— Предупреждавам ви, господа, че ако не престанете да се заяждате по този начин, ще ви санкционирам за обида на съда.
Тя погледна Шон Барет, младия адвокат на защитата, и след това свидетеля — детектив Том Гамбоа, който без пистолета си се чувстваше неприятно олекнал.
— Ясно ли се изразих? — попита тя и отново се облегна на стола.
Даваше си сметка, че подобни заплахи най-често са губене на време.
Барет все още нямаше опита на големите имена от професията си, но беше умен и се бореше с нокти и зъби докрай. Винаги носеше със себе си в съда цяла купчина папки и книги, чиито страници отбелязваше с откъснати от жълт бележник листчета. Освен това умееше да поема инициативата в свои ръце — безмилостно громеше неприязнено настроените свидетели, пледоариите му бяха блестящи.
Гамбоа на свой ред не даваше пет пари за нищо, щом веднъж изпаднеше в пристъп на прословутия си гняв.
— Така — кимна съдия Калебрезе. — Мистър Барет, можете да продължите.
Шон извади купчина листа от препълненото си куфарче и шумно ги стовари на масата пред себе си. Предпочиташе да привлича вниманието така, а не с тихо кашляне. Беше висок, с вид на гамен и в много добра физическа форма за човек, който се занимава с жалби и възражения по седемдесет и пет часа седмично. Носеше светлокестенявата си коса сресана назад като сърфист — за да може при нужда да маха солената вода и морките кичури от очите си с едно бързо движение на ръката.
Разбира се, сега, след като отговаряше за криминалните дела на една от най-добрите адвокатски фирми в Южна Калифорния, косата му беше много по-къса отпреди.
Докато ровеше в куфарчето си, за да намери химикалка, Шон хвърли бегъл поглед към свидетеля. Гамбоа беше типичен копой, с намръщена физиономия и врат на булдог, с чисти, отрудени ръце — като на водопроводчик. Той винаги казваше, каквото му е дошло в ума, а когато се ядосаше, ставаше морав. За Шон полицаят бе като коледна картичка — четлив и предсказуем.
— Добре, сержант, кажете в колко часа пристигнахте в дома на моя клиент? — Той кимна към Теди Бъргър, който седеше до него със свити на кълбо нерви. Беше мургав, неспокоен тип, ненавършил още трийсет, който при всяко появяване в съда започваше да гълта въздух като риба на сухо.
Бъргър — стажант-счетоводител, беше обвинен в убийството на застаряващия нощен пазач на фирмата, в която работеше. Пазачът бе застрелян в главата на десетина метра от работното си място само минута след като бе отбелязал в дневника напускането на Бъргър.
Обвинението разчиташе най-вече на самопризнанията, които обвиняемият бе направил пред сержант Гамбоа два дни след убийството.
— Бях там в единайсет вечерта — отговори полицаят.
— Разполагахте ли със заповед за арест или обиск?
— Това не беше необходимо.
Шон започна да крачи напред-назад пред свидетеля и старият паркет на съдебната зала заскърца. Обстановката беше типична — висок таван, шкафове за документи покрай стените, покрити с дървена ламперия, която се смяташе, че подхожда на съдийската банка и преградата за съдебните заседатели. Масите за обвинението и защитата бяха от по-тъмно дърво и имаха пластмасови табелки с надписи, така че съдията да не бърка участниците в играта.
— Аха. А защо не беше необходимо? — попита Шон, сякаш наистина нямаше представа за какво става дума.
— Разследването все още беше в началото и не знаех дали Бъргър е замесен или не. Заповед щеше да ми трябва, ако беше заподозрян.
Шон се обърна, хвърли бележника и химикалката върху масата на защитата и се усмихна. Номерът със стриктното придържане към буквата на закона нямаше да му мине. Много добре знаеше, че Гамбоа е от ченгетата, които се стремят справедливостта да възтържествува на всяка цена. Естествено, ако някой и друг невинен човек влезеше в затвора или поредния скапаняк отнесеше удар по муцуната, без да има защо, това изобщо не беше негова грижа.
— Значи клиентът ми не е бил заподозрян в онзи момент? — попита Шон.
