си.
Наложи бавно томпо, за да й даде възможност да свикне със звука на собствения си глас, отекващ в просторната зала.
— Така. Бихте ли казали на съда къде се намирахте на втори ноември тази година?
— Хънингтън Бийч, „Дувър“, номер четиринайсет, шест, шест седем.
— Познавате ли обвиняемия мистър Бъргър?
— Да, познавам го. Той ми е съсед.
Шон мушна ръце в джобовете си и тръгна към нея. Държеше се, сякаш се намираше на разходка в парка. — А от колко време познавате мистър Бъргър?
— Откакто отидохме да живеем в къщата до неговата преди три години.
— С кого?
— Със съпруга ми Джон.
Жената извади от чантата си бродирана носна кърпа и боязливо се изкашля в нея. Шон си помисли, че това е хубава подробност. Жалко само, че съдията нямаше да й обърне никакво внимание. Чувствата, които този жест биха могли да предизвикат у съдебните заседатели, не означаваха нищо за Калебрезе. Подсмърчащи мъже и разплакани жени, малки деца, изпадащи в истерия, защото баща им ще лежи в затвора петнайсет или двайсет и пет години — съдиите виждаха подобни неща всеки ден.
— Смятате ли мистър Бъргър за свой приятел?
— Да. — Тя вдигна поглед към обвиняемия и очите й просветнаха. На устните й заигра храбра усмивка. Бъргър също й се усмихна.
— Все още ли живеете там със съпруга си? — попита Шон.
— Ами… не. Искам да кажа, вече живея сама. — Той кимна и без малко да й намигне, за да продължи. — Мъжът ми се изнесе миналия месец.
Разделихме се.
— Разбирам. А каква беше причината за раздялата ви?
— Ами… — Жената се поколеба и млъкна. Очите й зашариха из залата, сякаш търсеха изход. Шон знаеше, че това за нея е най-трудният въпрос. След него щеше да й е по-лесно.
— Мъжът ми научи за Теди и мен — прошепна тя.
— Съжалявам, но ще трябва да говорите по-силно — пролая съдия Калебрезе.
Мисис Потър пое дълбоко дъх и се вгледа в Бъргър, сякаш се вкопчваше в отломка от току-що торпилиран кораб.
— Аз и Теди бяхме любовници — каза тя дрезгаво.
Сред публиката се надигна шепот. Съдия Калебрезе хвърли поглед към залата. Обикновено подобни разкрития будеха далеч по-голям смут, така че този път не прибягна до съдийското чукче.
— Продължавайте, мистър Барет — подкани го тя.
Шон отново се обърна към свидетелката. Знаеше, че сега вниманието на всички е приковано към него. Гамбоа изведнъж се наведе напред и месестите му ръце стиснаха перилата на стола.
— „Теди“ е мистър Бъргър, нали? — попита Шон.
— Да — отвърна тя и погледна нежно обвиняемия. Беше ясно, че си е загубила ума по него, макар че Шон не можеше да разбере защо.
Наистина, Бъргър беше поне двайсет години по-млад от нея, с тъмни, замислени очи и славянска уста, прорязваща цялото му лице, която може би умееше да каже каквото трябва да на една жена, но от друга страна той беше нищо и никакъв чиновник в малка фирма и финансовото му състояние едва ли би предизвикало завист.
— Да се върнем към вечерта на втори ноември. Спомняте ли си къде бяхте?
— Бях у Теди… мистър Бъргър. — Тя се поколеба секунда и след това добави: — Мъжът ми беше заминал, така че прекарах нощта там.
Залата отново зашумя. Този път съдията удари с чукчето, за да предотврати всякакви по- продължителни разговори.
— Когато бяхте у мистър Бъргър, някой позвъни ли на вратата?
— Да.
— Къде бяхте с мистър Бъргър по това време?
— В леглото — въздъхна тя. Всяко ново разкритие уронваше достойнството й все повече. Щяха да минат месеци, преди клюките да замрат и тя да може отново да покаже лицето си пред хората. Никой не се стряскаше от самото й любовно приключение — всички правеха такива неща, най-често със съпрузите на приятелките си. Само че мисис Потър бе проявила удивително лошия вкус да позволи да я хванат и, още по-зле, да се замеси в скандал за убийство с човек като Бъргър.
Тя вдигна очи, овладя се и продължи:
— Леглото е точно до прозореца към улицата и Теди се надигна над мен, за да види кой е.
— Каза ли ви кой е?
— Не. Предложи да не отваряме, но онзи не спря да звъни в продължение на няколко минути, без да се откаже. Все по-настоятелно и по-настоятелно. След това чухме мъжки глас, който извика: „Бъргър, аз съм сержант Гамбоа от полицията. Искам да говоря с теб. Знам, че си у дома. Видях те да гасиш лампата“.
Шон виждаше, че нещата се развиват по плана. Той улови ръце зад гърба си и продължи да задава насочващи въпроси, за да я накара да разкаже всичко, което знае.
— Какво направи мистър Бъргър след това?
— Ами… беше късно вечерта, кварталът е тих, знаете, а онзи човек се разкрещя пред цялата улица, че е от полицията и иска да разпитва Теди. Теди реши да го накара да млъкне, преди да е разбрал целият град. Стана, сложи си халата и слезе долу. Чух го да разговаря с мъжа на вратата.
— Видяхте ли кой беше той?
— В началото не, но след няколко минути се отдръпна назад, така че го видях. Беше този — добави тя и посочи Гамбоа.
— Само сержант Гамбоа? Никой друг?
— Не видях друг.
— Продължавайте — подкани я Шон.
— След малко сержантът се изгуби от погледа ми. Двамата размениха местата си.
— Как размениха местата си, мисис Потър? — попита Шон и завъртя показалец пред гърдите си, сякаш с него разбъркваше питие в чаша.
— Ами сержантът застана под козирката, а Теди излезе на тротоара.
— Значи мистър Бъргър е бил изложен на проливния дъжд?
— Да.
Гамбоа изпухтя.
— И вече не можехте да виждате сержанта?
— Виждах само ръката му, която често-често мушкаше Теди в ребрата.
Шон застана до свидетелската банка и оттам впери поглед в Гамбоа, чиито челюсти бяха станали доматено червени. Ченгето беше отишло при Бъргър късно вечерта, беше го заставило да стои навън на ледения дъжд и се бе заело да го пече на шиш. А отгоре бе наблюдавал неоспорим свидетел.
— Добре, мисис Потър. Кажете ни какво стана след като сержантът изтласка мистър Бъргър на дъжда.
— Ами, започна да го тормози — отговори тя. — Крещеше му и наприказва цял куп ужасни думи.
— Ще ни дадете ли конкретен пример, мисис Потър?
— Мога ли да кажа подобно нещо в съд? — попита тя и погледна към съдията.
— Съвсем спокойно, мисис Потър — увери я Калебрезе със съчувствие. — Няма мръсотия на английски и на още няколко езика, която този съд да не е чувал досега десетки пъти.
— Сержантът нарече Теди „копелдак“ — отвърна тя бързо.
Калебрезе повдигна вежди. Шон се усмихна и бързо продължи:
— Значи сержантът се е държал грубо с мистър Бъргър?
— Да. Непрекъснато го псуваше и крещеше: „Знаем, че си го убил. Ще си облекчиш положението, ако ни сътрудничиш“.
