Започваше да стяга примката.
— Както се опитах да обясня, тогава още не бяхме заподозрели никого.
Един от пазачите във фирмата, в която работи клиентът ви, беше убит.
Исках само да разбера какво може да ми каже по въпроса мистър Бъргър.
— Ето какво твърдите — заговори Шон и запрелиства някакви документи, закрепени с кламер. — Позволете да цитирам показанията ви: „Почуках на пътната врата и мистър Бъргър отвори след около минута“.
Гамбоа пое дълбоко въздух и кимна:
— Точно така.
И двамата знаеха, че адвокатът изгражда около него кошара, летва след летва, и полицаят не можеше да направи нищо, освен да опита да се измъкне, преди да е станало късно.
— И мистър Бъргър излезе навън?
— Точно така.
— Разбирам — каза Шон и се поколеба. Почеса се по брадичката и си придаде объркан вид. — А не валеше ли дъжд?
— Като из ведро — кимна Гамбоа отегчено.
— Тогава защо не зададохте въпросите си на мистър Бъргър вътре?
— Попитах го дали мога да вляза, но той отказа. Излезе навън и затвори вратата.
— И го разпитахте там?
— Точно така.
— Не сте влизали в къщата?
— Не.
Шон замълча и вдигна очи от документите. Беше малко над един и осемдесет, с няколко сантиметра по- висок от полицая, но Гамбоа седеше в издигнатата свидетелска банка, така че се намираха на еднаква височина.
— Значи стояхте навън под проливния дъжд и разпитвахте мистър Бъргър?
— Валеше.
Шон се облегна небрежно на парапета пред съдебните заседатели и скръсти ръце на гърдите си.
— Кой друг беше там?
— Кой друг ли?
— Да. Например, партньорът ви, детектив Нокс.
Гамбоа се намръщи. Дали Барет не беше успял да измъкне нещо от Нокс?
Тярбваше да внимава с това адвокатче. Трудно можеше да се предположи какво ще успее да изрови.
— Онази вечер Нокс не можа да дойде — отговори той. — Имаше някакви семейни проблеми.
— Значи бяхте сам?
— Да, бях сам. — Полицаят и се вгледа в Шон. Мъчеше се да разбере накъде бие.
— А часът не беше ли неподходящ, меко казано, за да разпитвате най-обикновен свидетел? Както споменахте, Бъргър все още не е бил заподозрян.
— Добрият полицай не работи само от девет до пет, като адвокатите — отвърна Гамбоа.
— Освен ако няма семейство, като Нокс, нали? — изстреля Шон в отговор. Знаеше за какво става дума в случая. Вече две съпруги бяха зарязали Гамбоа, а децата му не му говореха. Освен работата си в полицията, този човек нямаше никакъв друг живот.
Сержантът се намръщи.
— И какво стана, след като клиентът ми излезе навън? — продължи Шон.
— Обясних му, че искам да му задам няколко въпроса във връзка с убийството.
— И?
— Казах му, че искам да разбера дали е чул или видял нещо.
— Само толкова? — Шон задаваше въпросите си бързо един след друг.
Искаше Гамбоа да набере скорост и когато стигне до ръба на пропастта, да няма друга възможност, освен да скочи.
— Попитах го и защо е останал в службата до толкова късно онази вечер.
— И какво отговори клиентът ми?
— Отговори, че често се налагало да работи допълнително.
— А вие какво му казахте?
— Че съм чул друго. Говорих с шефа му и той не можа да си спомни мистър Бъргър някога да е оставал след работно време.
— И какво отговори той?
— Че шефът му грешал.
— Добре. А сега, да се върнем към писмените ви показания. — Шон отново вдигна листовете пред очите си. — Цитирам: „Мистър Бъргър смотолеви: «Видях като го застреляха. Бях взел едни документи, които нямах право да изнасям и пазачът се спусна да ме гони. Тогава изскочи един тип и го застреля.»“
— Точно така — кимна Гамбоа.
— Просто го смотолеви?
— Да.
— Аха — каза Шон, отдалечи се от свидетелската банка и се обърна към съдията. — Малко съм объркан, сержант. Знаели сте, че клиентът ми е присъствал, когато е извършено убийството, а въпреки това твърдите, че не е бил заподозрян. — Той разпери безпомощно ръце.
— Точно така — отговори полицаят.
Шон се обърна рязко, приближи се и повиши глас:
— Защо не сте предупредили клиента ми за правата му?
— Слушайте, защитнико! — изръмжа Гамбоа. Сега вече всеки момент можеше да излезе от кожата си. — Не се иска много ум, за да се разбере накъде биете! — Той сграбчи преградата пред себе си, сякаш се канеше да я прескочи. — По онова време Бъргър не беше заподозрян, така че не се налагаше да му чета правата. Освен това нямах време да го разпитам, защото падна на колене, закри очите си с ръце и започна да се изповядва. Аз самият доста се изненадах!
— Не се и съмнявам — каза Шон, но не се задържа дълго на саркастичната нотка. Гамбоа беше застанал точно където трябваше, така че бързо продължи нататък. — И какво направихте тогава?
— Прочетох му правата, попитах го дали е разбрал това, което му казах, и когато кимна, че е разбрал, му щракнах белезниците.
— Сержант Гамбоа… — Шон направи малка пауза, приближи се до свидетелската банка и застана така, че съдията да може добре да види полицая, даващ лъжливи показания. — Поиска ли моят клиент онази вечер да разговаря с адвокат?
— Не, преди да му прочета правата.
— Сигурен ли сте?
— Напълно — отговори сержантът троснато и се изправи.
— Нямам повече въпроси към свидетеля, ваша светлост. — Шон кимна и се вгледа в лицето на Гамбоа, за да види как ще му се отрази следващото изречение. — Но бих искал мистър Гамбоа да остане в залата, докато разпитам мисис Ан Потър.
Съдебният пристав излезе и след малко се върна, придружен от облечена с вкус жена. Наближаваше петдесетте. Беше стройна и слаба, със скъп син копринен костюм и подходящи велурени обувки с високи токчета.
Приличаше на разглезена кукла, чиято основна грижа е да изглежда страхотно — скъпата руса прическа, слънчевият загар през зимата, поддъражаното в гимнастически салон тяло.
— Мисис Потър — започна Шон, след като жената положи клетва, — най-напред искам да ви благодаря, че сте тук. Давам си сметка колко трудно е било за вас да дойдете. — Говореше, сякаш ставаше дума за покана на благотворителен бал. Мъчеше се да я предразположи.
Изглеждаше неспокойна като врабче, а подчертаната любезност понякога вдъхваше увереност на подобни разглезени кукли. Остави я да се настани удобно, да оправи полата си, да намери място за чантата
