— И какво отговори мистър Бъргър? — попита Шон.
— Многократно повтори, че няма да разговаря с него, без да присъства адвокатът му.
— Сигурна ли сте, че е казал това?
— Абсолютно. Каза го много пъти, но мистър Гамбоа не го пусна да се прибере.
— Не го пусна да се прибере! — гласът на Шон прозвуча ужасено.
— Не! Теди му се молеше. Казваше, че му е студено и иска да се прибере.
Следващите няколко отговора трябва да свършат работа, помисли си Шон и се приближи още повече до нея.
— А какво отговори сержантът на това?
— Каза: „Много хубаво. Това ще ти освежи паметта — отговори мисис Потър твърдо. Гласът й ставаше по-силен с всеки следващ отговор. — Няма да те оставя, докато не ми кажеш каквото искам да знам“.
— Това ли бяха точните му думи? — попита Шон и погледна към Гамбоа.
Полицаят седеше със стиснати юмруци, скърцаше със зъби и го гледаше втренчено.
— Да. Точно това.
— Аха. И какво стана после?
— Мистър Гамбоа каза на Теди, че имало свидетел, който го видял как застрелял пазача, така че било по-добре да признае, ако не искал да отиде в газовата камера. Каза му, че ако признаел, щял да му помогне.
— Сержант Гамбоа е казал, че ще помогне на мистър Бъргър, ако се признае за виновен в убийство? — Шон повдигна вежди, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Да.
— А какво отговори мистър Бъргър?
— Че иска да се види с адвоката си и да се прибере вкъщи. Това продължи поне половин час. Сержантът крещеше на Теди: „Ти го уби, нали! Ти го уби!“… Непрекъснато. Теди му се молеше да го пусне да се прибере у дома. — Очите на мисис Потър изведнъж станаха тъжни, сякаш бе видяла прегазено кученце. — Беше само по тънък домашен халат, мокър до кости и трепереше!
— А сержант Гамбоа пусна ли мистър Бъргър да се прибере?
— Не! — отвърна мисис Потър силно, с достойнство — както подобава на истинска дама. — Последва дълга пауза, след това чух Теди да казва:
„Да“, после още веднъж „да“ и накрая „изстрел“.
— Така — кимна Шон. — Просто „изстрел“. — Той изчака секунда-две след жестоката дума и попита: — И нищо повече?
— Чух само това. Освен, че сержантът повтаряше „Браво, добро момче“.
Чух го много ясно. И го попита още кои са били с него. С такъв заповеден тон, като че ли говореше на някоя отрепка. Идеше ми да сляза долу и да го цапардосам по наглата физиономия — добави мисис Потър и вирна предизвикателно брадичка към полицая.
— Това ли беше всичко?
— Да.
Шон се отдалечи от свидетелката, после пак се приближи и заговори много бавно, с напрежение в гласа:
— Помислете внимателно, мисис Потър. Чухте ли сержант Гамбоа да казва на мистър Бъргър, че има право да се посъветва с адвокат? — Той се опря на парапета пред нея.
— Не! Теди непрекъснато му повтаряше, че иска да говори с адвоката си, но сержантът не искаше и да чуе.
— Значи сте сигурна, че мистър Бъргър настояваше за среща с адвоката си?
— Каза го многократно.
— И това стана преди мистър Бъргър да произнесе думата „изстрел“?
— Да.
— Нямам повече въпроси, ваша светлост — заяви Шон и седна до клиента си.
Бъргър се вгледа в лицето му и попита:
— Как беше?
Шон кимна одобрително. Бе почти сигурен, че е успял да погребе кучия син.
Джордж Ландс, заместник областен прокурор, стана, за да проведе кръстосания разпит. Подвизаваше се в тази древна съдебна зала повече от двайсет и пет години, което бе притъпило острите му ръбове, но все още беше способен да изстиска свидетел, ако сметнеше за необходимо. В същото време много добре си даваше сметка, че Барет е притиснал Гамбоа в ъгъла. Съдебните заседатели никога нямаше да вземат под внимание самопризнанието на обвиняемия, на каквито и изпитания да подложеше мисис Потър. Калебрезе нямаше да се впечатли, дори и свидетелката да беше спала с всички мъже в Нюпорт.
Ландс зададе няколко кратки въпроса и се върна на мястото си. Съдия Калебрезе остана замислена по- малко от минута и произнесе решението си:
— Съдът уважава искането на мистър Барет да не се взема под внимание самопризнанието, за което се твърди, че е направено от неговия подзащитен пред сержант Гамбоа. Най-малкото, сержант Гамбоа е трябвало да третира мистър Бъргър като заподозрян и да го уведоми за правата му, преди да му задава каквито и да било въпроси. Струва ми се, че мистър Барет ни показа достатъчно недвусмислено, че сержант Гамбоа е принудил обвиняемия да подпише това самопризнание със сила.
— Тя удари с чука си и добави: — Закривам заседанието.
Шон започна да прибира документите си с две ръце, като играч на покер, който събира спечелените чипове от масата.
— Това беше важна победа за нас — каза той на Бъргър, докато тъпчеше книжата в куфарчето си.
— А сега какво? — попита Бъргър.
— Сега ще почакаме, за да видим дали наистина желаят да те обвинят в убийство — отвърна Шон и кимна към Ландс.
— Мислиш ли, че ще ме обвинят?
— Могат да докажат кражба на документи, а освен това, че си бил на местопрестъплението. Струва ми се, че дело ще има. Само че без самопризнанието ти, им остават само косвени доказателства. Не е открито оръжието, няма свидетели, мотивът е неясен.
От двете страни на Бъргър застанаха униформени служители и го уловиха за лактите. Той стана безропотно, като вцепенен. Винаги губеше ума и дума, когато идваха да го отведат. За първи път виждаше голям затвор отвътре. Изведнъж се бе оказало, че трябва да обядва с типове, за които е забавно да те премажат от бой.
— Ще поговорим във вторник — подметна Шон, когато отвеждаха клиента му.
Затвори куфарчето си. Беше му го купил баща му малко преди да умре, с пари взети назаем от приятелите по чашка, защото го приеха да следва право. След десет години тежка експлоатация състоянието му бе окаяно.
Закопчалките отдавна не функционираха и се затваряше с кожен ремък.
Но Шон не желаеше да си купи ново куфарче. Това бе последното нещо, дадено му от баща му, неговият последен жест, и сякаш все още чуваше думите му: „Е, доста префърцунено е да следваш право, но въпреки това те обичам. Иди сритай нечий задник, синко“.
Улови куфарчето под мишница като футболна топка, защото миналия месец бе паднала и дръжката. Все още не я бе поправил, но продължаваше да си записва в бележника, че трябва да го занесе в работилницата в Сан Клементе.
На излизане от залата го спря Сийлик, съдебният пристав от съда на съдията Маклин, който се намираше по-нататък по коридора.
— Барет — каза той, — съдия Маклин иска да те види. Веднага.
— Каза ли за какво се отнася?
— Струва ми се, че са те избрали за защитник по онова дело без труп.
Шон веднага се сети за какво става дума. Преди три седмици Чад Къртис, бивш училищен шампион на областта, беше арестуван за убийството на приятелката му, красива млада актриса на име Робин Пенроуз. Поради уникалността на този случай, местната преса се бе разшумяла за него значително, а вече си
