пробиваше път и към националните медии. Младата жена бе изчезнала преди шест седмици, след като за последен път я бяха видели да се кара с Къртис на плажа.
Областният прокурор го бе обвинил в убийство, въпреки че липсваха преки доказателства за смъртта й. Тялото на Робин Пенроуз все още не бе открито.
— Маклин много добре знае, че от фирмата няма да ми разрешат да поема служебно назначение от съда — възрази Шон.
— Съдията е готов да заложи задника си, че ще намериш начин да го поемеш. Това бяха думите му.
— А какво стана с Пелзър? — попита Шон. Това беше служебният защитник, който се бе занимавал с делото досега.
— Наложи се да се откаже — отвърна Сийлик. — Идеше му да се разплаче, когато го каза на съдията.
Съдебният пристав вероятно не преувеличаваше. Процес за убийство, без да е открит трупът — това беше най-сериозното предизвикателство за един адвокат по криминални дела, най-тежкият изпит за неговите способности. Не само че случаите като този бяха удивително малко, но и прокуратурата рядко даваше ход на делата, освен ако косвените доказателства срещу обвиняемия са наистина убедителни. Кой адвокат, който обича професията си и обича да рови из подробностите, за да открие малката изгубена нишка, способна да реши случая, кой адвокат, който е в състояние да се наслади на схватката в съда, би се отказал от такова дело? И сега се оказваше, че ще му го дадат на него — убийство без труп.
Шон положи всички усилия, за да потисне усмивката си.
— Все още ли не са я намерили? — попита той.
— Аха. Дори и парче нокът няма — отговори Сийлик.
Глава втора
Шон бутна вратата на ареста и тръгна по дългия коридор към помещението за свиждания. Беше идвал стотици пъти до този зандан, но не бе успял да свикне с обстановката. Студеното, нечовешко излъчване на мястото винаги го бе карало да потреперва. Предполагаше, че е заради метала — металните врати, металните рамки на прозорците, металната мрежа в стъклата, металните решетки и дръжките от неръждаема стомана. Никъде нищо топло.
Той почука на металната врата на приемната и видя лицето на Глория Родригес да се взира към него иззад армираното стъкло. Родригес беше ниска и възпълна жена, с големи латиноамерикански очи, които охраняваше с намръщената си физиономия. Тя не можеше да се усмихне, да се отпусне или да покаже някаква емоция, защото мъжете около нея щяха да я удавят в гадости. Шон не можеше да си представи защо я държаха да работи на това място.
— Добър ден, Глория — поздрави той, когато се промъкна покрай нея.
Беше отворил куфарчето и се боричкаше с него, за да измъкне някакви документи.
— Добър ден, мистър Барет. Как сте? — отвърна тя. Гласът й звучеше плоско, но в погледа й имаше топлина.
— Благодаря, добре съм. Какво прави Розарио? — Глория имаше син от някогашния си брак.
— Завърши семестъра с награда. — Очите й станаха малко по-топли. — Оставете нещата си на бюрото — добави тя и се отмести встрани, за да му направи място.
Патерсън, другият дежурен надзирател — месест, подпухнал от бира човек с мътен поглед, — стана от металния стол в малката колкото тоалетна стаичка, за да поздрави Шон.
— Съветнико — извика той, — на кой ще заложиш днес?
— На „Фриско“ — отвърна Шон, без да вдига поглед от документите си. — Добре, че ми напомни — добави той, извади от джоба си зелен фиш за залагания и десетдоларова банкнота и ги подаде на надзирателя.
По време на футболния сезон Патерсън се превръщаше едва ли не в знаменитост, защото приемаше залозите за местния тотализатор. При шест познати резултата можеха да се спечелят хиляда долара при залог от десет, така че дори съдиите се отбиваха в петък следобед, за да оставят фишовете и десетачките си.
Патерсън откачи верижката с ключове от колана си.
— Е, с коя риба ще си имаш работа днес, съветнико?
„В този аквариум имаме всякакви риби — обичаше да се шегува надзирателят. — Намират се и акули. Разбира се, те влизат през главния вход и носят дипломатически куфарчета.“
Шон най-накрая намери полицейския доклад и прочете пълното име на обвиняемия, при когото го изпращаше съдия Маклин.
— Чад Лий Къртис.
Патерсън прокара пръст по изпомачканата компютърна разпечатка, закачена на стената и кимна:
— А, да. Пираната.
— Пирана?
— Аха. Това е убийството без труп, нали? Предполагаме, че е изял жертвата си, защото от нея няма и следа.
Патерсън се засмя и отвори вратата. Шон затвори куфарчето, стисна полицейския доклад между устните си, взе си нещата и последва надзирателя.
— Ей, Барет — обади се Патерсън, докато крачеха по коридора, — поверили са ти истинска знаменитост. Чад Къртис, „Стрелеца“.
— Аха. Последния път, когато четох за него във вестника, наистина беше футболна звезда. Какво, по дяволите, се е случило с него?
— Счупил си ръката, докато се мъчел да хвърли топката извън стадион „Янки“.
— Наистина ли? — поклати учудено глава Шон.
— Да. Казват, че се хванал на бас със свой съотборник. Сигурно цял ден са се наливали с кока-кола и са се чудели какво да правят. „Дявол да го вземе, мога да изхвърля топката от шибания стадион!“ — Патерсън се засмя на собственото си изпълнение.
— Откъде чу всичко това? — попита Шон. Надзирателите от затвора не падаха по-долу от отегчена домакиня, когато ставаше дума за клюки.
— Играеха в един отбор със сина ми в гимназията. И сега се виждат чат-пат. — Патерсън замълча за миг, за да си припомни, опрял ръка на металната решетка. — Когато се прибираше у дома след мач, ръцете му вечно бяха като че ли се е мъчил да поправя работещ автомобилен двигател. Изподрани и отекли. Веднъж засичах удара на Къртис с полицейски радар. Сто и шейсет километра в час при обикновено подаване на тренировка. Сто и шейсет! — Патерсън подсвирна. — Беше най-добрият спортист в Ориндж Каунти. Полузащитник във футбола, най-много кошове в баскетболната лига, трети от ранглистата на бейзболистите. Три години след това го взеха от „Оукланд“, за да помирише голямата игра, а идиотът му с идиот реши да изхвърли топката извън шибания стадион „Янки“!
— Така че се е простил с шанса да подпише гарантиран договор за двайсет и пет милиона, без удръжките — отбеляза Шон и въздъхна при мисълта за идиотския начин, по който Къртис бе пропилял бъдещето си.
— Трета клетка, съветнико — каза Патерсън и затръшна вратата след него.
Шон отиде до килията в дъното и седна. Беше голяма колкото тоалетна в бензиностанция и горе-долу толкова чиста. В средата беше разделена от бетонна преграда със зарешетено стъкло с такъв дебел пласт отпечатъци от пръсти, плюнки и сополи, че трябваше да се взира, за да открие чисто място, през което да види как изглежда клиентът му.
Единствената разлика между двете половини беше, че стените откъм затворниците бяха изподраскани с черни маркери. Имаше свастики, войнствени девизи и тайнствени послания като: „КУТРЕ СМУЧЕ ПЪРЖЕНИ КАРТОФИ“ и „КРЪВОЖАДНА ЖЕРТВА“.
Шон седна и докато чакаше, отново се зачете в досието на Къртис. Вече го бе прегледал и бе отделил най-главното от аргументите на обвинението. След няколко минути чу дрънкането на вратата и вдигна поглед към Патерсън, който въведе клиента му. Къртис беше високо, хубаво на вид хлапе с леденосини очи.
