негърски, соул музиката се смесваше с испански ритми — сигурен знак, че мирът в района е крехък. Мястото бе почти безопасно — ако цветът на кожата ти е кафяв или черен. За бял адвокат като Скот Пауърс то далеч не беше такова.
Беше нахлупил бейзболната шапка ниско над челото си и бе вдигнал яката на взетото назаем черно кожено яке, така че лицето му почти не се виждаше. Седеше колкото се може по-ниско зад волана на наетия за целта буик. Бе проявил достатъчно здрав разум, за да остави бялото си бе ем ве в Ориндж Каунти и да наеме стара таратайка от една местна фирма. „Колкото по-очукана и мръсна, толкова по-добре“ — бе казал на служителя.
Отстрани през стъклото на вратата се виждаше само шапката му. Вече трети ден висеше тук, за да се срещне с Еди Ромеро. Преди това бе минала близо седмица, докато успее да открие къщата. Знаеше, че ако разчита само на случайността, едва ли ще се срещне с Еди, така че реши днес да е последният му пропилян ден.
Бъргър му бе описал Ромеро съвсем подробно, включително и татуировката — пепелянки, жени и кинжали — на лявата му ръка. На дясното рамо имал кървящо сърце, пронизано с назъбена кама. Освен бялата плетена шапка, обикновено се обличал в черно — впити кожени панталони и копринени ризи.
Когато раздрънканият шевролет импаа спря пред дома на Моралес, вече се спускаше здрач. От него излезе нисък, слаб мъж и тръгна към къщата.
Скот бе сигурен, че това е Еди. Хвърли бейзболната шапка и черното яке, така че, когато излезе от колата, отново приличаше на адвокат — бяла риза, широка вратовръзка, сив панталон и син блейзер. Еди се обърна, видя го и хукна към вратата.
— Чакай, Еди! — Извика Скот и се втурна напред, за да го настигне. — Не съм ченге! Аз съм адвокатът на Теди Бъргър. Той има нужда от помощта ти.
Щом чу името на Тед, Еди изведнъж доби кураж и се озъби.
— Какво иска този скапаняк? — Скот приближи, а Ромеро се прикри зад вратата, готов да реагира. — Щом като не си ченге, покажи някакъв шибан документ. Ако си ченге, трябва да ми кажеш веднага, иначе никой съдия няма да приеме показанията ми. Наясно съм с правата си!
Еди беше наясно единствено със заблудите, които на улицата минават за юридически познания — докато в местната полиция не му обяснят, че не струват и пукната пара.
Скот не искаше да го плаши, така че застана на почтително разстояние от него. Бръкна в чантата и извади визитната си картичка. Еди протегна ръка и я грабна.
— Да ти приличам на глупак? — изръмжа той и я хвърли в прахоляка. — Това не е никакъв шибан документ за самоличност.
Скот се наведе и я вдигна. Не искаше да оставя следи наоколо.
— Адвокатите нямат служебни карти, Еди. Само полицаите имат. Ако ти покажа служебна карта, ще съм ченге, нали?
Мексиканецът се замисли.
— Откъде да знам, че си адвокат на Бъргър?
— Ами… Момент… — отвърна Скот. — Струва ми се, че имам документи, които го доказват.
Той измъкна някакви листа от чантата си и ги задържа пред очите му, за да ги разгледа.
— Виждаш ли? Тук пише „Теодор Джон Бъргър срещу щат Калифорния“, а отгоре „адвокат Скот Л. Пауърс“. Това означава, че го представям в съда.
Очите на Ромеро зашариха по листа. Не разбираше какво му говори Скот, защото бе напуснал училище след осми клас, а и това обучение не представляваше друго, освен наивно и амбициозно пилеене на парите на данъкоплатците. Най-накрая той поклати глава и открехна вратата още малко.
— Добре. Кажи какво, искаш, по дяволите.
— Може ли да вляза? — попита Скот и посочи вратата.
— Не, не може да влезеш.
— Така ще е… няма да бие на очи.
Ромеро го изгледа продължително, помисли малко и отвори.
— Благодаря — кимна Скот и се вмъкна покрай него в кухнята.
Нито Скот, нито Ромеро забелязаха двамата негри, седнали в пикапа за транспортиране на мебели малко по-надолу по улицата. Този, който излезе от страната на шофьора, беше удивително висок и силен, другият — само малко по-нисък, с огромни рамене. Косите им бяха сплетени на тънки плитки. Пресякоха улицата и се промъкнаха покрай къщата на Моралес, до прозореца на кухнята.
Ромеро седеше край масата, отрупана с реквизита на наркомана — метална лула, пълна с лепкава черна смола, бръснарски ножчета, чинийки и купички с тъмни, зърнести остатъци. Скот застана в другия край на стаята и се облегна на хладилника. Темпераментната стара машина забоботи силно, когато я докосна и той се отдръпна.
— А сега, Еди… Имаш ли нещо против да те наричам Еди?
— По-добре е от „копелдак“.
Ромеро се облегна. На шията, върху косматите му гърди, висеше златна верижка.
— Добре. Най-напред искам да ти кажа, че не съм дошъл тук, за да ти създавам неприятности. Независимо, че Тед ми каза всичко.
— Какво всичко? — попита Еди.
Скот се вгледа в него за миг. Когато работеше в полицията, преди Шон да го измъкне във фирмата, ежедневно се бе сблъсквал с типове като него. Всички те, почти непрекъснато упоени от наркотици, мислеха, че с блъфиране винаги могат да се измъкнат от каквато и да било каша.
Колкото по-бързо разберяха колко дълбоко са затънали в собствените си лайна, толкова по-бързо фасадата рухваше.
— Всичко, Еди. Например, как си поискал от него да открадне информация за „Кауфман Индъстриз“.
Ромеро не реагира. Не нервничеше, гледаше Скот с нетрепващи очи.
— Само това ли? — попита той.
— Не — отвърна Скот и добави натъртено: — Знам, че си бил там, когато са стреляли по пазача.
— Глупости! — изръмжа Ромеро.
— И познаваш човека, който е дръпнал спусъка.
Това се оказа достатъчно.
— Добре, скапаняк — избухна Еди, — дойде му до гуша. Разкарай се оттук!
Скот не помръдна. Очакваше, подобна реакция при споменаването на убиеца. Беше по-тежък от окльощавелия от наркотиците мексиканец с близо двайсет килограма. Просто не трябваше да му позволи да се добере до някакво оръжие и разговорът им щеше да продължи.
— Казах да се разкараш! — изкрещя Ромеро и грабна един заоблен нож за хранене от мивката. След като си даде сметка какво е взел, се заоглежда трескаво, за да намери нещо, което би му свършило работа.
Издърпа едно от чекмеджетата, но Скот се приближи и го затвори с крак.
— Успокой се, Еди — каза той. — Ако сега си тръгна, ще повикам ченгетата. Точно след пет минути ще седиш в полицейска кола и ще отговаряш на куп неприятни въпроси.
Ромеро погледна към вратата на другата стая. Под мишниците му бързо се образуваха тъмни полумесеци, капчици пот се стичаха по слепоочията му. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само ръмжене.
— Каза, че не си дошъл, за да ми създаваш неприятности! — успя да изломоти той най-накрая. — Сега ми разправяш, че ще викаш ченгетата.
— Слушай, опитай се да се поставиш на мое място. Клиентът ми е в затвора и може да бъде осъден за убийство, което не е извършил. Ти знаеш кой е убиецът. Какво очакваш да направя при това положение?
Еди не отговори. Приближи се до вратата и дръпна перденцето, закриващо горната й остъклена част.
— Не можеш да докажеш нищо. Иначе нямаше да дойдеш тук — каза той, все още с гръб към Скот.
— Може и да си прав, Еди, но ако искаш да спасиш задника си, ще трябва да помислиш малко по- съсредоточено. След като аз знам какво е станало онази вечер, колко време мислиш, че ще мине преди да
