хладилника до него. След това тялото се олюля и рухна.
Раменете се удариха в шкафовете под мивката, а от дупката, където преди малко беше главата, продължаваше да изригва кръв.
В този миг, точно когато високият с пистолета се отдръпна, за да избегне кървавите пръски, Скот удари ръката му надолу и се претърколи на пода.
Онзи с мачетето тръгна към него и замахна, но той успя да се отдръпне навреме и да избяга във всекидневната. Усети как острието изсвистява край бузата му. Високият се наведе, за да вдигне пистолета, а другият тръгна да заобикаля масата. Преди да излязат от кухнята, Скот вече бе в задната част на къщата.
Видя, че панталоните му са подгизнали от кръв. Затръшна вратата на спалнята след себе си и ги чу как се блъскат в мебелите на всекидневната — двама гиганти, които едва минаваха през вратите.
Опитваха се да тичат през малка, непозната стая. Болеше го ръката.
Ръката, помисли си той. Изскочи през прозореца, приземи се върху нещо твърдо и падна по очи. Осъзна, че е лявата — гореше, сякаш някой бе залял пръстите с киселина. Опипа я с дясната и му се стори малка, мокра, несиметрична. Болката се изкачваше към лакътя. Нещо не беше както трябва. Ръката му не беше цяла. Липсваше един пръст. Може би два. И мокротата беше гъста и лепкава като боя.
Втурна се към дървената ограда, улови се с дясната ръка за върховете на дъските и се опита да се прехвърли, но не успя. Усещаше как губи разсъдък, как пред очите му причернява, как нещо бучи в главата му.
Животът изтичаше през раната. Мачетето. Едрият, когото Еди нарече Шаба, бе отсякъл пръстите му, когато се улови за рамката на вратата, за да запази равновесие.
Видя негрите да излизат през задния вход — най-напред високият с пистолета, като статуя от черен гранит, после Шаба, с окървавеното острие.
Улови оградата и с осакатената си ръка, напрегна сили и я прескочи.
Оказа се на малка уличка, от двете страни на която имаше каменни стени и гаражи. Хукна, притиснал кървящата длан към бедрото си. Опита се да свали вратовръзката си. Трябваше да спре кръвотечението или щеше да умре. Единият от негрите прескочи оградата и тупна на паважа на петдесетина метра зад него. Скот забави крачка, мъчейки се да затегне вратовръзката около лявата си ръка. Не успяваше. Нямаше как само с една ръка.
Нещо тупна по вратата на гаража край него. Обърна се и видя, че негърът е вдигнал пистолета. Мушна се в най-близката порта и хукна през двора. Прескочи още една ограда, изтича през друг двор и излезе на предната улица.
Вече не чуваше стъпките на високия. Премина в съседния двор и се скри зад някакъв жив плет. През няколко къщи лаеше куче. Надяваше се то да привлече вниманието им.
Отпусна се до плета, уви вратовръзката около китката на лявата си ръка, задържа единия край с палец и показалец, докато промуши другия край с дясната ръка и стегна със зъби. Стори му се, че изкрещя от болка, но не се чу нищо.
След това си спомни — колата му беше пред къщата на Ромеро. Ако искаше да остане жив, трябваше да се добере до нея. Нямаше никакъв смисъл да търси помощ от съседите. Никой нямаше да му обърне внимание в този квартал. Тук почти всяка нощ ставаха престрелки. Хората заключваха здраво вратите си и не се показваха навън. Какво можеха да направят? Да излязат на верандата посред нощ, за да попречат на един задник да пречука друг?
Прецени къде се намира къщата на Ромеро, като се надяваше да не се е объркал. Трябваше да се спусне надолу по улицата до пряката и да стигне до другия й край — на отсрещната страна зад ъгъла беше колата.
Бе паркирал почти до пряката и ако се добереше дотам, щеше да е само на пет-шест крачки от таратайката. Но пресичането щеше да е проблем.
Ако го видеха, преди да запали мотора и потегли, нямаше да остане жив. Ръката му продължаваше да гори, но кръвта бе спряла. Малка отсрочка, колкото да се добере до някоя болница.
Скот се промъкна покрай плета до ъгъла на къщата. Улицата беше пуста, но някъде в далечината чуваше тежки стъпки. Кучето лаеше бясно.
Хукна, но още при първите крачки му призля и спря, за да поеме дъх.
Беше загубил много кръв и го обземаше слабост. Молеше се адреналинът да му даде още малко сили. Отново хукна. Мина покрай следващата къща, после следващата. Стигна до малката пряка. В другия й край забеляза високия негър, отпуснал пистолета надолу.
Вятърът носеше парчета хартия. Скот приклекна зад една паркирана кола и през стъклата видя как високият отново се прехвърля през оградата в двора на Еди. Другият не се виждаше никъде. Изправи се и опря гръб в каменната стена. Студеният камък сякаш му вдъхна сили. Усети нещо друго, освен парализиращата болка в ръката. Мускулите бяха изтръпнали, висяха като парче бетон на рамото му — студени, корави, неизползваеми. Промъкна се нататък и стигна до ъгъла — старата наета бричка бе там, грохнала край бордюра. Трябваше му само малко късмет.
Да пресече улицата и да стигне до колата, без да го видят. И да кара колкото може по-бързо към болницата. Краката му се огъваха и трепереха, слабостта се изкачваше към гърлото му. Тръгна.
Изведнъж пред него изникна Шаба, стиснал мачетето с две ръце. Ухили се и мушна дългото, студено острие нагоре в корема му — до дръжката.
Скот почувства как огънят от ръката обхваща цялото му тяло, как беснее в стомаха и гърдите му, как облива мозъка му с червена, жестока светлина.
Шаба отстъпи крачка назад и извади мачетето, а Скот се олюля, падна и повърна остатъка от живота си върху студения, безмилостен паваж.
Глава тринайсета
Макдъф караше хондата си нагоре по Гауър, стиснал между краката си кутия бира. Погледна в огледалото, за да се увери, че няма ченгета, допи последната глътка и мушна празната опаковка в книжния плик на задната седалка. Стигна до булевард „Холивуд“ и сви наляво.
Цял ден обикаляше околните улици и натискаше спирачката, щом зърнеше момиче, което приличаше на Робин Пенроуз. Цяла сутрин, цял следобед и част от вечерта бе пропилял заради въпросната дама.
Холивуд сега представляваше старо, занемарено парче от Лос Анджелес.
Вече никоя Лана Търнър не се надяваше да бъде открита тук.
Момичетата, които се навъртаха наоколо, не мечтаеха за шестцифрени суми и дългосрочни договори. Двайсет долара за половин час ги устройваха напълно.
Някогашните киностудии, прославили района, или бяха западнали, или се бяха преместили отвъд възвишението, в долината, където земята беше евтина. След тях бяха останали само мръсни кафенета с напукан линолеум, магазини за дрехи втора употреба и за алкохол, откъдето можеше да се купи вино с капачка на винт и бланка за конните надбягвания. Тук-там имаше и някоя дискотека като „Рокси“ или „Уискис“.
Наред с проститутките по улиците се виждаха бъдещи рок-звезди с лъскави панталони, чуждестранни туристи със скъпи фотоапарати и хора от всякакви националности, но не и американци. Повечето магазини принадлежаха на азиатци. Под фирмата, подканяща околния свят да опита хамбургерите на Хуан, се мъдреха йероглифи, които само китаец би могъл да разчете, но магазините за алкохол бяха най-вече арабски и Мак съсредоточи издирването си около тях.
Бе ги обикалял с часове. Навсякъде показваше снимката на Робин, но без успех. Вече можеше да се прибира у дома. И без това нямаше представа защо Шон иска от него да пропилее толкова много време, за да я търси жива — на всички бе ясно, че не е. Защо да не се занимава с по-смислени неща?
Видя „Малкото Кайро на Хюсеин“, направи обратен завой през шестте платна на улицата и паркира отпред. Беше приключил с работата за деня. Искаше само да си вземе нещо освежително за дългия път до Капистрано.
Грабна опаковка с шест бири от рафта и по навик показа снимката на Робин на арабина на касата.
— Виждал ли си тази мадама, амиго?
