променило. Все още стояха същите проядени от червеи ламперии, окачените по стените рибарски мрежи и снимки на Нюпорт от Втората световна война, когато същите тези хора бяха строили военни кораби, а не трийсетметрови спортни яхти.
— Джордж, Гърти, как я карате? — махна им Шон.
— Здрасти, Шон. Здрасти, Шон — извикаха двамата един през друг и му махнаха в отговор.
— Четох, че защитаваш Чад Къртис — добави Гърти. Той бе някогашен морски пехотинец със солидно телосложение и посивяло лице, който често бъркаше в носа си с палец.
— Така е — кимна Шон.
— Напредваш, момче.
Всички кимнаха в знак на съгласие и отново насочиха вниманието си към питиетата и телевизора на стената, на чийто проблясващ екран вървеше хокеен мач.
Така беше почти винаги, само че понякога говореха за баща му, чиято слава на корабостроител и пияч — двете умения, които тук се ценяха най-много — не увяхваше с годините.
— Баща ти можеше да оплете жиците на кораба по-бързо, отколкото ще те оправи една курва — често казваше Вайдемайер с възхищение. В продължение на единайсет години той бе негов първи помощник. — Страхотен кучи син — това беше комплимент, — но имаше златни ръце.
Можеше да се завре в кучи задник и да му прокара електрическа инсталация.
Баща му винаги прибираше трите деца у дома в седем и ги изпращаше в леглата в девет или десет, най-често след като са си написали домашните. Започна да виси по кръчмите едва след като Лорета, сестра му, се записа в гимназията. По това време Шон завършваше и активно се занимаваше със спорт, а най- големият му брат Пити бе заминал да следва в Колорадо.
Прекара първата си сърдечна криза малко след като Шон отиде да учи право в Сан Диего. Два дни след това получи удар, от който загуби говора си и едната му страна се парализира. Въпреки всичко се съвзе и продължи да пие всеки ден в „Старото пристанище“, само че на маса, защото вече не можеше да седи с приятелите си на високите столове на бара.
След това прекара втори инфаркт, а седем месеца по-късно го погребаха. Сестра му и брат му дойдоха от Айдахо и Тексас, където живееха по онова време — той работеше в някаква компютърна компания, а тя бе омъжена за пилот. Продадоха къщата, разделиха си парите и Шон се оказа съвсем сам — студент по право първа година, който сериозно се потеше над законите и престъпленията.
Отпи от наливната бира „Бърги“ — единствената, която се сервираше в заведението още от отварянето му, и се приближи Блейн.
— Търсят те по телефона — каза му той.
— Благодаря.
Отиде до апарата в края на бара. Никой не знаеше къде е, освен Мак.
— Ти ли си, Мак?
Слушалката бе мазна, така че той я прехвърли в лявата си ръка и изтри дясната в панталона си.
— Помниш ли ме, миста Барет? — беше островитянинът.
— Разбира се, че те помня — отвърна изненадано Шон. Нямаше как да знае, че е тук, освен ако не го бе проследил. — Но забравих името ти, съжалявам.
— О-хо, хо-хо, хо! — разсмя се онзи от сърце. — Не се опитвай да надхитриш приятеля си! Може и да съжаляваш!
— Спести си приказките — сряза го Шон. — Сведенията ти са боклук.
Моят детектив вися цял ден в Холивуд и резултатът е кръгла нула.
— А-у-у-у! — засмя се островитянинът подигравателно. — Тоз’ левак не може да различи задника си от парче гума. Наш’та Робин е кристална чаша, а той търси стара бирена бутилка, дет’ се търкаля в канала.
Магазини за пиячка! Дивотия! — възкликна онзи, сякаш беше привърженик на сухия режим. — К’во момиче трябва да е т’ва, за да се върти покрай долнопробните кръчми и баровете със стриптийз? А, човече Божи? Кажи ми! К’во ще намери там, а? Т’ва момиче е бижу, диамант! А ти пращаш онзи дървеняк да го търси! Че той не вижда по-далече от носа си!
Шон за миг се стресна. Никой обикновен луд нямаше как да знае всички тези подробности. Този островитянин или някой негов познат бяха следили Мак.
— Слушай, човече Божи — каза той натъртено, — Робин Пенроуз може да е достойна за кралица, но фактът е, че все още не знаем къде да я открием. Кой, по дяволите, си ти? Аз трябва да защитавам клиента си.
Нямам никакво време за губене и не мога да си позволя да обикалям из Холивуд, за да следвам смахнатите ти съвети.
Островитянинът каза нещо, но Гретски пусна някакъв майтап и последва взрив от пиянски смях, който заглуши всичко.
— Какво? — попита Шон.
— Само аз мога да спася Чад — продължи островитянинът. Този път нямаше смях. — Що тоз’ път не идеш сам, а? Нека дебелоглавия ти приятел си приказва с глупаците в Холивуд.
— Добре! — избухна Шон. — Непрекъснато повтаряш, че си приятел на Чад, само че досега не си ми помогнал с нищо! Къде можем да се срещнем?
— О, не, не, не! Няма да се срещаме. Но ще ти кажа къде да намериш птичката.
— Престани да ме будалкаш! — извика Шон отново, но този път по телевизията пуснаха реклама и кръчмата утихна като гробница, така че съвсем ясно се чу крясъкът му: „Задник такъв!“ Той извърна лице от бара, където седяха няколко души и го гледаха втренчено. — Кажи ми какво знаеш! — добави тихо, обвил с ръка слушалката.
— Бейкърсфийлд. Мотел „Червения лъв“. Чака те в барчето. Вече два дни е там. Може да й доскучее, тъй че побързай, миста Барет.
Шон чу изщракването от другата страна, затвори и плъзна апарата назад към Блейн. Островитянинът беше прав. Дори и Чад не си правеше труд да му помогне. Не можеше да остави думите му без последствие, само защото се опитваше да го дразни. Вероятно знаеше нещо. Може би Робин не беше жива, но ако негърът продължаваше да го насочва към жени, които приличат на нея и ако откриеше подходящи свидетели, които да потвърдят, че са я видели, не бе изключено усилията му да се възнаградят.
— Някоя мадама ли ти вдига кръвното, Шон? — попита Вайдемайер.
— Аха, Уийд. Знаеш как е — отвърна Шон, макар и да беше напълно сигурен, че Вайдемайер — заклет ерген, не знаеше абсолютно нищо.
Шон взе бирата си от бара и отиде да седне в едно сепаре. Имаше среща с Мак в дванайсет. Вече беше дванайсет и половина. Разстла докладите на Гамбоа върху гетинаксовата повърхност на масата и започна да ги чете.
— Откри ли нещо? — попита той, когато Мак най-накрая се появи след още един час.
— Аха! Весела Коледа и честита шибана Нова година и на теб! Няма ли да кажеш „здрасти“ и да ми дадеш голяма мокра целувка?
В ръката си държеше два смачкани листа от бележник, които минаваха за дневник.
— Само не ми казвай, че не си намерил къде да паркираш.
Шон беше малко по-ядосан, отколкото би трябвало. Когато нае Мак, много добре знаеше какво представлява той. Със сигурност щеше да свърши много добра работа, но щеше да действа според своето собствено разбиране за времето.
— Чаках половин час в „Пристанище“, преди да се сетя, че каза „Старото пристанище“ — обясни Мак, докато се провираше към стола в сепарето. За да се намести, избута масата към Шон, така че го притисна към стената, после пак я придърпа към себе си. Шон успя да си поеме дъх. — Боже! Откъде измисли тази дупка? Тук всички са за затвора! — промърмори детективът накрая и посочи посетителите.
— Когато бях малък се хранехме там отзад — обясни Шон и посочи малкото помещение, през което се минаваше, за да се стигне до кухнята и което минаваше за трапезария. — А сега кажи какво откри.
— Говорих с майката на Робин — започна Мак и разгъна листовете от бележник. На тях беше записал дву- и трисрични думи, имена и телефонни номера, но най-вече се виждаха драсканици — чертички и кръгчета. — Приятна жена. Балкони дотук — добави той с усмивка и показа докъде. — Обичала дъщеря си.
