Беше слаб мъж с жилести ръце и на окото си носеше пиратска превръзка, която вдигаше, за да разчете драсканиците на келнерките. Шон издебна един момент, в който бяха само двамата и му показа снимката на Робин.
— Да, виждал съм я — кимна Ранди.
— Кога?
— Снощи. — Барманът се обърна, посочи масата в един тъмен ъгъл и добави: — Седеше ей там. Цяла вечер пи бяло вино.
— Сама ли беше? — попита Шон. Не изключваше възможността да е избягала с някой мъж.
Ранди го изгледа подозрително.
— Ти да не си й съпруг или гадже? — Почти всички песни от репертоара му бяха за такива неща. Не желаеше да се забърква наистина. Човек може да си изпати най-много от малтретирано куче и от съпруг, който просто не е в състояние да забрави.
— Не, не ми е гадже — отвърна Шон. — Сигурен ли си, че е била тя? — Той почука с пръст снимката. — Видя ли я добре, като е седяла толкова далече?
— Когато дойде, най-напред застана пред мен, където си ти, за да си поръча пиенето.
Влезе млада двойка и Ранди отиде да види какво искат. След това се върна, наля питието на Шон и той мушна в ръката му двайсет долара.
— Благодаря. Искаш ли да знаеш още нещо?
— Дали си я виждал и преди това.
— Не. Повярвай ми, щях да я запомня. Бейкърсфийлд не е съвсем като плажа Малибу.
— Сигурно — кимна Шон. Не беше дори и като Санта Ана. — Дали все още е някъде тук?
— Виж, това не знам. Снощи си тръгна към един, може би е преспала в мотела. Попитай на администрацията… — Той замълча и изведнъж проточи врат, за да погледне зад рамото на Шон, към фоайето. — Чакай малко. Това там не е ли тя?
Стъклата на бара бяха матови, така че не се виждаше кой знае какво.
Шон изтича във фоайето и видя една червена открита корвета, паркирана пред входа. Някаква висока блондинка тъкмо се качваше. Прическата й беше като на стюардеса — къса, разделена по средата и подвита малко под брадичката. Въпреки че косата на Робин беше дълга, би могло да е тя — подстригана или с перука. Иначе приличаше на скъпа кинозвезда от малка величина или на курва придружителка — дълги бедра в тънки черни чорапи, заковаваща погледа къса жълта кожена пола с капси и подходяща чанта. Беше предизвикателно облекло — обикновено момиче не би си го позволило.
Най-напред мушна задника си на седалката до шофьора, след това елегантно прибра вътре и краката си, а пиколото затвори вратата. Зад волана седеше наистина едър тип. Пиколото още не беше пуснал дръжката, когато корветата се изправи на задни гуми и полетя.
Шон изтича през фоайето на зиг-заг между пръснатите из него мебели — полукръгло канапе, хаотично избуял фикус. Във всяка от снимките, с които разполагаше, имаше по нещо от това момиче — дръзката брадичка, тънката талия, хирургически уголемените гърди. Спъна се в някакъв стол и корветата изчезна от погледа му. После се наложи да изчака цяла крачка време, докато автоматичната врата се отвори мързеливо.
Излезе навън и я видя да дава ляв мигач на светофара на изхода на паркинга.
Хукна между колите и забеляза, че на кормилото седи едър негър. В града имаше някакъв конгрес на баските, така че се бе наложило да остави мерцедеса си до самата улица. Когато стигна до него, корветата вече летеше към магистралата.
Спускаше се мъгла и задницата й изчезна от очите му. Не знаеше накъде ще свият на магистралата — на север, към Сан Франциско или на юг към Лос Анджелис. Скочи в колата, пъхна ключа в стартера и завъртя.
Според километража колата беше на 261 841 километра, но Шон знаеше със сигурност, че типът, който му я продаде я бе карал с развален километраж повече от година, така че „Сър Лорънс“ — както я бе кръстил заради никелираните букви „SL“ на задния капак — съвсем спокойно би могъл да е изминал повече от 300 000 със старите си кокали. Дните му на млад препускащ жребец със сигурност бяха отминали.
Стартерът заръмжа, но сър Лорънс не прие идеята с ентусиазъм.
— Хайде, Лори, момчето ми! — примоли му се Шон и потупа нежно арматурното табло. Двигателят се изкашля и на следващия оборот запали. Шон даде пълна газ. — Това се казва кола!
Включи на заден, измъкна се от паркинга и подкара към магистралата, преценявайки всяка неравност по настилката. За една от тях не успя да се подготви навреме и главата му едва не проби брезентовия гюрук.
Колата ръмжеше недоволно и се носеше напред на тласъци.
Изкачи се на магистралата и се огледа. Шосето на север не се виждаше и на сто метра. Ако бяха тръгнали натам, мъглата отдавна ги бе погълнала. Погледна в другата посока и ги видя на около миля — тъкмо изчезваха в ниските облаци.
Включи на скорост, излезе на магистралата и подкара на юг.
— Окей, Лори, покажи на какво си способен!
Мерцедесът бързо достигна до деветдесет надолу по полегатия склон и продължи добросъвестно да ускорява до сто, до сто и десет, след което започна да вибрира, бясно да се тресе и да ръмжи недоволно. Шон настъпи педала до самия под. Колата с рев прехвърли сто и десет, като в предсмъртна агония. Изведнъж, когато ускори до сто и двайсет, отново започна да върви гладко.
Корветата бе изкачила следващото възвишение. Виждаше широкия гръб на шофьора и русите коси на жената до него. Все още, обаче, на мерцедеса му оставаше да се спусне в дълбоката долина и след това да се изкачи по наклона. Когато най-накрая заръмжа нагоре, скоростта му почти незабавно спадна на осемдесет, седемдесет и пет, после на шейсет.
Когато стигна билото, корветата бе стигнала далеч напред.
Негърът и блондинката не бързаха, така че постепенно започна да ги настига — седемдесет, деветдесет, отново бясното вибриране. На равното, обаче, не можеше да развие по-голяма скорост.
— Хайде, Лори, хайде! — примоли се Шон. Старата кола закова на сто и пет. Това го ядоса, той стовари юмрук върху арматурното табло и се разкрещя: — Давай, дърт козел, поне веднъж направи нещо свястно!
Покажи ми, че можеш, лайно такова!
Колата реагира, като спадна на сто. Но въпреки това настигаше корветата. Шон изпревари две комбита и се оказа само на двеста метра от нея, сред безкрайните сиви изорани памучни полета, от които, сякаш насочвани от радар, непрекъснато излитаха топки буренаци и се блъскаха в автомобилите. Червената кола смачка една такава и я пръсна на парчета, които просвистяха покрай Шон.
Най-накрая се изравни с корветата от дясната страна, но жената бе с гръб към Шон, защото разговаряше с негъра. Виждаше се само месестата му ръка, стиснала кормилото. Блондинката жестикулираше разпалено и не бе трудно да се досетиш, че крещи. След това тя изведнъж се обърна напред и Шон се оказа лице в лице с красавицата, чиято снимка бе гледал толкова дълго напоследък. Това лице в едър план бе окачено на стената във всекидневната му — правилния нос, изумително сините очи, гъстата руса коса. Позна Робин Пенроуз.
Тя бавно вдигна поглед към него, но не му обърна внимание — гледаше нещо в далечината. После пак се обърна към негъра и закрещя.
— По дяволите! — изръмжа Шон. — Тя е!
Изостана малко, настъпи педала, за да се изравни и отново успя да я огледа — някакъв негър возеше Робин Пенроуз в червена открита корвета!
— Водачът на белия мерцедес, отбийте вдясно и спрете!
Гласът от високоговорителя го стресна и той отпусна педала. Погледна в огледалото. Светлините на полицейската кола бляскаха бясно.
— По дяволите!
Отново настъпи, за да набере скорост, но се разнесе и воят на сирената — неравният писък на прокълнатите. И още една заповед:
— Пътна полиция. Незабавно отбийте вдясно и спрете!
