Шон отпусна педала и бавно спря на банкета. Проследи с поглед как задницата на червената кола изчезва в мъглата на Сан Джоакин.
Бръкна в джоба си, извади шофьорската си книжка, заедно с картата от адвокатската колегия и ги подаде на ченгето. То беше с непрозрачни тъмни очила и разлистваше кочана с фишовете. Пое шофьорската книжка и му върна картата, без да я погледне.
— Сержант, аз съм адвокат и преследвам възможен заподозрян в дело за убийство.
— Трябвало е да оставите това на компетентните служби — отговори ченгето, без да вдигне поглед от кочана.
— Не сте ли чули за Чад Къртис? — опита пак Шон.
Полицаят поклати отрицателно глава и продължи да пише.
— Обвинен е в убийство. Тази, за която се твърди, че е убита, беше в червената кола — той посочи пустото шосе.
— Много добре — кимна ченгето и му подаде кочана, за да се подпише. — Запомнихте ли номера?
— Номера?! — По дяволите! помисли си Шон. Не беше запомнил номера.
Всеки нормален човек би направил най-напред това!
— Не, просто не се сетих — отговори той и погледна фиша. — Деветдесет и девет и шейсет и пет? Това ще ми струва цяло състояние! Боже, нямаш ли милост!
— Аз имам милост — каза ченгето. — Ако бях написал сто, трябваше да ви сложа белезниците и да ви арестувам за безразсъдно шофиране.
Съдията Сингълтъри за такова нещо дава затвор, съветнико.
Шон подписа фиша и полицаят го откъсна от кочана.
— Отсега-нататък оставяйте скоростните преследвания на хората, които знаят как да ги правят.
Токовете му изскърцаха в чакъла на банкета и той се отдалечи към колата си.
— Да, благодаря за съвета — промърмори Шон и се вгледа в шосето напред, където беше изчезнала корветата. Беше безполезно да се опитва да я настигне.
Робин Пенроуз беше жива. Видя я с очите си. Най-малкото тази жена толкова приличаше на нея, че би могъл да се закълне, че е тя. Дори в съда. Това бе най-доброто, до което би могъл да достигне, ако не успееше наистина да я завлече в залата. Може би и барманът от „Червения лъв“ щеше да се закълне. И някои от посетителите в заведението, които са я видели. Човек не би могъл да забрави жена като Робин Пенроуз.
На първата детелина Шон обърна и се отправи назад към Бейкърсфийлд.
Трябваше да регистрира първия истински свидетел в полза на Чад Къртис.
Глава петнайсета
Шон успя да вземе писмени показания от бармана и се отправи назад към Капистрано, към офиса на Грегъри Поуп. Денят беше топъл и свали покрива на колата, но идеята не се оказа особено добра, защото, както бе предупредила метеорологичната служба, се очакваше „нездравословен“ смог. Припомни си го, докато чакаше светофар след светофар сред бълващите отрова коли.
Офисът на Грегъри Поуп се намираше в един небостъргач близо до Бевърли Уилшър, в квартал, където квадратният метър струваше близо хиляда долара. Асансьорът жужеше тихо като компютър, стените му бяха кожени, а на пода бе постлан персийски килим. Стигна до трийсет и осмия етаж само за няколко секунди. Шон излезе, откри номер 3810 и влезе.
Помещението беше голямо и явно декораторът бе развихрил фантазията си. Голяма полирана маса с форма на круша заемаше средата. Човек трябваше доста да се позамисли, докато се сети как се сяда в повечето от авангардните столове и канапета. Стените също бяха от полирано черно дърво и по тях висяха портрети на знаменитости в рамки от слонова кост — всички те бяха прегърнати от един и същ възпълен човек с буйна черна коса.
Зад бюрото на секретарката — еднотонен блок от полиран гранит без чекмеджета и място за краката, седеше момиче, което толкова приличаше на Робин Пенроуз, че Шон се закова на прага. Едва, когато момичето вдигна очи към него и му се усмихна, разбра, че не е тя. Беше на не повече от двайсет, но сложната прическа й придаваше много по-зрял вид. Заговори и Шон не се изненада на южняшкия й акцент. Предположи, че е от Далас. Още една езическа красавица, помисли си Шон. Бог да ни е на помощ!
— С какво мога да ви помогна, сър? — попита момичето и му се усмихна широко и дръзко, приветливо като бомбе на лачена обувка и горе-долу толкова искрено.
— Аз съм Шон Барет. Искам да поговоря с мистър Поуп. — Той остави пред нея визитната си картичка.
— О, да, мистър Барет. Моля седнете и почакайте малко — каза тя и му посочи малко канапенце за двама, което потискаше с вида си. — Мистър Поуп ще ви приеме веднага, щом се освободи. Току-що му се обади Кевин Костнър.
Шон се отпусна на канапенцето и в същия момент секретарката го повика:
— Мистър Барет? Мистър Поуп е готов да ви приеме.
Тя стана и отвори едната от двете големи врати.
Поуп тъкмо затваряше телефона. Беше малко по-дебел, отколкото на снимките в приемната. Косата му все още беше черна и на мястото си, но бе дълга, по модата, и завързана на малка конска опашчица. Беше с бял ленен костюм, широка червена вратовръзка и розови пръстени на двете кутрета. Като се усмихна, се показаха венците му.
— Мистър Барет? — посрещна го той и излезе иззад бюрото, за да стисне ръката му. Шон забеляза тежките му кафяви обувки.
— Благодаря, че успяхте да ми отделите време толкова скоро — каза Шон.
— Няма проблем, но се налага да изляза след десет минути. — Поуп изви китката си, за да му покаже часовника. На местата на часовете бяха инкрустирани диаманти. Шон знаеше, че трябва да види тях, а не колко е часът. — Току-що говорих с Шарън Стоун. Толкова е огнена, че слушалката щеше да изгори ръката ми, ако разбираш какво искам да кажа.
Шон трябваше да се усмихне. Не познаваше нито една холивудска знаменитост, а Поуп гореше от нетърпение да се изфука.
Седна на голямо кожено канапе и извади бележника си от книжния плик, който заместваше куфарчето му — днес сутринта то бе станало напълно негодно за употреба.
— Мистър Поуп — започна Шон, — тъй като сте много зает човек, предлагам да говорим направо за Робин Пенроуз.
— О, Боже, разбира се! — възкликна Поуп и седна зад бюрото, което представляваше чудовище от тиково дърво, върху което бяха наблъскани още десетина снимки на звезди, прегърнали собственика му. — Това, което се случи с Робин, е ужасно. Но, честно казано, не съм изненадан. Тя просто бе поела курс към катастрофа. — Погледна изпитателно Шон и попита: — Как ти хареса?
— Кое? — учуди се Шон и вдигна поглед от бележника си.
— Репликата — отвърна Поуп. — Курс към катастрофа. Добре е, нали?
Пиша сценарий с Монти Денис. Той направи „Опасен курс“ II и III.
— А, да. Хубава реплика — кимна Шон. Досети се защо повечето филми са толкова безнадеждно банални — в основата им седяха плитки мозъци като на Поуп. — А сега за Робин. Доколкото разбрах, тя е била приятно момиче, което е започнало някаква кариера в Холивуд. Като неин импресарио, вие сте имали възможност да проследите всичко.
— О, Робин наистина беше приятно момиче. Когато й изнасяше. — Поуп стана и се намести до него на канапето. Погледна часовника си за трети път от началото на разговора. — Нямаме много време, така че да минаваме направо към сцената с чукането. — Беше като речник на последния кинаджийски жаргон.
— Добре — кимна Шон.
— Изнасям лекции в частна актьорска школа за млади таланти. Кийфър Съдърланд излезе оттам. Ривър Финикс, Фийби Кейтс. Още цял куп. — Той ги преброи на пръстите си. — Както и да е. Тогава Робин помагаше на гримьорите в „Юнивърсъл“ и посещаваше школата вечер. Беше сериозна.
Искаше да стане известна… Но не казвам нищо ново, нали? — Той посочи към панорамния прозорец,
