Харесвала и Чад. Тоест, досега.
Мак се протегна и допи бирата на Шон.
— Значи е като останалите — отбеляза Шон и поклати глава. — Щом арестуват някого, всички го обявяват за виновен.
— Тук си ужасно прав — кимна Мак и въздъхна. — Веднага щом разбра, че съм при нея, за да помогна на Чад, отказа да разговаря с мен. Добре че успях да изкопча нещо важно, преди това. Помниш ли медальона, който се вижда на шията на Робин на всичките й снимки?
— Е?
— Старата дама ми обясни, че й го е дал баща й, когато бил на смъртно легло и оттогава Робин никога не го е сваляла. Дори се къпела с проклетото нещо. — Шон си припомни старото си куфарче. Би могъл да разбере подобна сантименталност. — Според Робин в този медальон имало някаква магическа сила. Дявол да го вземе! Как да не е имало, като сигурно вътре е държала дозите кокаин!
— Нещо друго? — попита Шон.
— Да — кимна Мак и лицето му доби озадачен израз. — Не знам какво точно да мисля, но помниш ли онзи човек „Ларами Хоумс“, с когото искаше да говориш?
— Крюгер?
— Да. — Мак се вгледа в листата пред себе си. Обърна горния, пак го върна на мястото му и се отказа. — Изглежда Комисията по ценните книжа е забранила продажбата на голям пакет от акциите му. Въпреки това са разпродадени няколко дни след забраната. Става дума за едър благоустрителен проект в Апъл Вали. Две хиляди жилища, магазини и всичко останало.
— Нещо незаконно ли е имало?
— Все още не знам. Но някаква възрастна жена купила известно количество акции, цената им се удвоила след три дни, продала ги и си тръгнала с милион чиста печалба. Не е лошо за три дни работа, нали? — Мак подсвирна като падащ шрапнел.
— Крюгер смята ли, че ще последват обвинения или нещо подобно?
— Не. Само е вбесен заради решението на комисията. Според него тези типове са се побъркали. Веднага, щом надушат, че някой е спечелил нещичко, решават, че работата му не е чиста. В момента дебнат навсякъде.
— Затова ли се е срещал с Картър? — попита Шон.
— Да. Искал е Картър Робинсън да го отърве от разследването. Крюгер твърди, че не знае нищо повече.
— Добре. Какво общо има всичко това с нашия случай?
— Нищо. Само ти казах за какво е била срещата.
— Човече, загубен съм!
— Почакай малко, тъкмо стигнах до интересната част. — Дойде Блейн и остави на масата две бири. Мак отметна глава назад и пресуши едната на две глътки. — По средата на срещата, Робин изведнъж станала и хукнала навън. Ей така, както водела записки, изведнъж скочила и побягнала, а Картър Робинсън се спуснал след нея. Последвала ги и Кари Робинсън. Крюгер останал сам да си чеше онези работи и да се чуди дали случайно неговият дезодорант не му е изиграл лоша шега.
— По кое време е станало това? — попита Шон. Въртеше празната бирена чаша в ръцете си, сякаш беше буца глина за моделиране. Чутото не съвпадаше съвсем точно с онова, което му бе казала Кари — че е изпратила Робин у дома рано, тъй като не се чувствала добре.
— Седем, седем и половина, според Крюгер. Както и да е. След десет минути Картър и дъщеря му се върнали, но без Робин. След още час-два мис Пенроуз изчезва без следа. Като че ли пак е хлътнала в кокаина.
— Възможно. Това ли е всичко?
— Да — кимна Мак и протегна ръка към новата бира на Шон.
— Добре, Мак. Остава още нещо.
— Да?
— Обади се островитянинът.
— По дяволите! — Голямата лапа на детектива се стовари върху масата и солничката подскочи. — Какво иска този задник?
— Да отидеш до Бейкърсфийлд.
— Глупости! Това са лайна, Шон! — извика ядосано Мак и размаха ръце във въздуха. — Този човек е перко и ти ме караш да тичам по смахнатата му свирка!
— Няма как, Мак. При дело като това, колкото повече свидетели има, толкова по-добре. Не трябва да изпускаме нито един — възрази Шон.
Даваше си сметка, че Лоуънстайн ще призове всички приятели, близки и колеги на Робин, за да потвърдят, че не са я виждали, откакто се смята за изчезнала. Изходът на подобни дела често зависеше от това, кой ще доведе повече свидетели.
— Защо точно Бейкърсфийлд? Защо не Хавай или някъде там? Бих могъл да поприказвам с няколко окичени с цветя островитянки на чаша леден коктейл, каквито пият баровците. Какво ще кажеш? Защо не го попиташ дали не я е виждал на Таити?
— Съжалявам, Мак — усмихна се Шон, бръкна в джоба си и извади малко пари. — Шосето те очаква. Нали не искаш да разочароваш всички онези закопнели за истински мъж жени в забравената от Бога пустош?
Мак изсумтя и се усмихна мрачно. След това лицето му просветна.
— Нали трябваше да се срещна със свидетелите на Гамбоа?
Все повече хора се обаждаха в полицията и твърдяха, че са виждали Робин Пенроуз. Естествено, Гамбоа не им обръщаше внимание.
Интересуваха го само свидетелите, които са я виждали мъртва. Нормално за ченге. Те не обръщаха никакво внимание на фактите, които биха могли да докажат невинността на обвиняемите и гонеха с кучешка упоритост всичко, което влошава положението им. Бяха обучавани да откриват виновници, не невинни. Все пак съдията Маклин бе наредил всички документи от разследването на обвинението да бъдат предавани на защитата, така че ако Лоуънстайн не искаше да има усложнения, трябваше да му ги предава, при това навреме.
— Мислех, че вече си свършил с тях.
— Да, само че броят им се увеличава непрекъснато, като тумор.
Шон въздъхна. Самият той нямаше никакво време да ходи до Бейкърсфийлд, Хавай или където и да било другаде. Процесът започваше след няколко дни и трябваше да подготви защитата на Чад. Но островитянинът знаеше нещо. Може би щеше да има полза от него, може би не. Налагаше се да провери.
— Добре — каза той накрая. — Успя да се измъкнеш. Изглежда сам ще трябва да отида до Бейкърсфийлд. Онзи също това искаше.
Мак се усмихна широко.
— Е, пожелавам ти приятно прекарване с гърмящите змии! — възкликна той и довърши остатъка от бирата.
Шон искаше да стигне до Бейкърсфийлд докато следата, посочена му от островитянина, бе все още прясна. Колкото по-скоро пристигнеше, толкова по-вероятно бе да попадне на свидетели, които смятат, че са видели Робин. След час и половина беше в Горман. После се изкачи по виещото се покрай шеметните планински пропасти шосе и се спусна в прашната, ветровита долина Сан Джоакин. Ако не знаеше къде се намира, би помислил, че е попаднал Тексас — безкрайните ветровити равнини, през които хората карат с вдигнати прозорци, за да се предпазят от прахоляка и непрекъснато въртят копчето на радиото, търсейки каквото и да било, което да наруши монотонността на безкрайните памучни плантации и нефтените помпи, клатещи се сред буренаците.
Трийсет минути по-късно седеше в бара на „Червения лъв“. Заведението беше пълно с черен махагон, червен плюш и бизнесмени. Барманът се казваше Ранди Любок — изчакващ следващия си ангажимент кънтри певец.
