Мъжът поклати глава отрицателно, така че се наложи да му покаже ъгълчето на петдесетдоларовата банкнота, сгъната отзад. Очите на арабина се заковаха в нея, като на котка, зърнала червеношийка.
— Кажи ми къде мога да я намеря и петдесетачката е твоя — прошепна Мак.
— Разбира, мой човек — отговори арабинът, все още без да отделя поглед от банкнотата. Много от новите пришълци обичаха да използват жаргонни изрази. Бедата бе, че думите звучаха изкривено, за да се вместят в интонацията на родния им език — в резултат се получаваше нещо като мексиканска манджа, сготвена от грък.
— Ти ли си Хюсеин? — попита Мак.
— Аз Хюсеин.
— Е, Хюсеин, можеш ли да ми помогнеш? — Продължаваше да държи снимката и петдесетачката пред очите му.
— Може. Това маце голяма лисица. Само снимката не хубава. Друга коса, друга рокля — каза той и я докосна с нокът. — Не същата.
— Зарежи косата и роклята. Сега кучките имат по десет перуки.
— Да. Но лисица същата. Няма съмнение. Тя голяма работа!
— Така ли?
— Аха. Виждаш огърлица? — Хюсеин посочи медальона с форма на сърце върху шията на Робин. — Коса друга, рокля друга, но огърлица същата.
— Кога я видя за последен път?
— Не мога кажа точно. — Арабинът поклати глава неуверено. Мак разбра, че го будалка. Много добре знаеше кога я е видял, само че пазеше козовете си за най-накрая.
— Сама ли беше или с някого?
Хюсеин го изгледа, сякаш го бе попитал накъде е изток.
— Ей, ти смахнат? Тя проститутка!
— Проститутка ли? — попита Мак с недоверие. — Тук?
Не че беше истински изненадан от новината. Бе прекарал достатъчно време в Лас Вегас, за да не се изненадва от нищо, което бяха в състояние да извършат подобни кучки. Какви ли не се бяха опитвали да смажат инструмента му за някой и друг долар — от най-обикновени ученички, до жени на свещеници, — но си представяше Робин в заведение, където се плаща по хилядарка за една вечеря, с танци и всичко останало — скъпа компаньонка, която се поръчва по телефона.
Ако предложеше на някоя от този квартал двайсет долара, трябваше да очаква да му върне ресто.
— Да. Проститутка. — Арабинът изпъна напред свити в юмруци ръце и направи няколко красноречиви движения с таза си.
— Аха — кимна Мак и му хвърли десет долара.
— Ей, казал петдесет! — извика Хюсеин и размаха десетачката, сякаш гореше.
— Казах. Като я видиш, ще ми се обадиш и ще ги получиш.
Арабинът едва не прескочи тезгяха, за да го сграбчи. Време беше да изиграе силната карта, която смяташе, че държи. Заобиколи, приближи се до Мак и го улови за ръкава. Едва не го повдигна. Завлече го до вратата и му посочи една жена на улицата, която се бе навела към прозореца на някаква кола.
— Сигурен ли си? — попита Мак и присви очи. — Ако не е тя, няма да получиш нищо, Абдула!
— От моята уста в божиите уши, хвала на Аллах — измърмори арабинът и вдигна поглед към небето. Мак нямаше представа какви ги дрънка.
Прекоси улицата тичешком. Когато мъжът в колата го видя, включи на скорост и подкара с пълна газ, още преди момичето да успее да се изправи. То също го видя и тръгна в обратна посока по тротоара с темпото, което позволяваха високите токчета и впитата в бедрата й къса пола. Подушваше ченгетата от километър разстояние.
— Робин! — извика Мак и продължи да тича след нея на крачка след шкембето си.
Когато извика, тя вдигна полата си нагоре и също хукна. Розовите й гащички му намигаха на всяка крачка.
— По дяволите! — изруга той. — Много съм стар за това!
Настигна я едва след две пресечки. Улови я за лакътя и рязко я обърна. В продължение на минута не можа да си поеме дъх.
— Робин! — успя да изсумти най-накрая. Оглеждаше косата, очите, преценяваше ръста й. Нещо не беше както трябва. Беше руса, но носът беше друг. Беше висока колкото би трябвало да е Робин, но пък видя, че е с десетсантиметрови токчета.
— Какво искаш? — извика проститутката. Мак видя, че ноздрите й са възпалени от кокаин.
— Ти не си Робин, нали?
— Не съм и Джулия Робъртс!
Все още я държеше за ръката. Тя разбра, че не е ченге и се опита да се освободи.
— Имаш ли медальон?
— Имам. И какво от това?
Мак не искаше цяла вечер да виси на улицата и да спори с някаква проститутка. Бръкна в деколтето й и измъкна верижката. С другата ръка напипа снимката на Робин и сравни медальоните. Още от пръв поглед се виждаше, че са различни.
— Съжалявам — смотолеви задъхано. — Не си тази, която търся.
Той мушна медальона между повдигнатите й гърди и се обърна да си върви. Само че тя не обичаше да пропъждат клиентите й, да я гонят по улицата, да й задават куп смахнати въпроси и накрая дори да бъркат в деколтето й. Особено безплатно. Мак успя да се отдалечи едва на метър, когато проститутката се хвърли на гърба му с писък и започна да го дере и рита.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че направи, шибан смотаняк такъв! — изкрещя тя и стовари токчето си върху пръстите на крака му. Мак вдигна ръка и я бутна. Жената полетя на тротоара и русата перука увисна на кестенявата й коса, закрепена само на една-единствена фиба.
Тогава, с крясъци, дотича и Хюсеин.
— Дава петдесет долара, копеле такова! Къде петдесет долара?
Мак бръкна в джоба си, извади две по двайсет и ги хвърли нагоре.
— Ето, премерете си силите! — озъби се той.
Арабинът и момичето се хвърлиха да ги вземат и се сборичкаха на тротоара. Мак изтича до колата си, качи се и потегли.
Нищо, освен огромно губене на време — каза си той. Робин можеше и да продава онази си работа, но по вида й личеше, че не би го правила в Холивуд. Тук висяха само наркоманите. Не можеше да си обясни защо Барет послуша онзи смахнат островитянин. Е, парите бяха негови. Щом искаше да пропилее определеното от съда време за подобни глупости, негова работа. Мак нямаше нищо против, стига чековете да са истински.
Глава четиринайсета
Шон все още ходеше да обядва в „Старото пристанище“ веднъж-два пъти месечно. Там сервираха огромни порции, а освен това доста от старите пристанищни плъхове от времето на баща му се отбиваха, за да хапнат преди работа. Бяха същите, които присъстваха в нощта, когато неговият старец получи сърдечната криза. Само че сега някакъв друг тип със зачервено лице заемаше любимото му място — оттам най-добре се виждаше телевизора.
— Е, Шон, какво да бъде? — попита Блейн иззад бара. Държеше заведението от четирийсет години, а освен това беше и един от най-добрите клиенти на заведението. Доказваше го прогнилото му тяло — носът му бе разяден като от проказа, зениците му сякаш плуваха в разбита сметана, клепачите му бяха подпухнали и зачервени, а вътрешностите му функционираха, когато си поискат.
— Не, нищо, благодаря.
— Скоч? — настоя Блейн и посегна към бутилката.
— Дай една наливна бира.
Още нямаше дванайсет, а всички бяха налице — Гърти, Джордж, Крейн, Вайдемайер. Нищо не се бе
