слезе от самолета в Сан Франциско, беше да намери телефонен автомат. Наложи се да влезе в четири, преди да открие телефонен указател, чиито страници със ресторанти и хотели да не са откъснати. Не откри заведение с име „Янки Клипър“. Провери и в „Жълтите страници“. Нищо. Най-накрая мушна четвърт долар в апарата и набра информационната служба. Служителката не успя да открие такъв телефонен номер.
Когато Мак казваше на някоя кукличка, която се опитваше да впечатли, че е детектив, най-често постигаше желания резултат. Разбира се, никой не очакваше да се вози на червено Ферари, а и не приличаше на Джеймс Бонд, но въпреки това си го представяха като класически копой — нещо средно между Шерлок Холмс и Коломбо, — който умее да събере две и две и да получи четири на десета степен. Дайте му две неясни улики и той ще ви каже кой е убил Кенеди. Естествено, Мак никога не се опитваше да премахне тази малка заблуда, ако чрез нея можеше да си осигури приятно прекарване на нощта. Защо да обяснява, че всъщност работата му е отегчителна и досадна? Че през повечето време обикаля из улиците, показва снимки на този и онзи и задава въпроси с часове?
Нищо общо с „Бейкър Стрийт“. „Малките сиви клетчици“ му бяха необходими единствено, за да се досети кой го изпраща за зелен хайвер. А дори и това някак си долавяше инстинктивно. Калтак ли е човекът пред теб или не?
Най-важното качество на един детектив е късметът. Беше му се случвало да се лута от една задънена улица в друга по цял ден, за да открие някаква улика, но девет от десет пъти успяваше единствено заради голия късмет. Да попадне на нужния барман в нужното време, например.
Или на някоя жена, която искаше да си отмъсти на мръсното копеле. Или на педераст, на когото се е харесал и който не сваля гримираните си очи от него.
Мак беше пияница и комарджия, така че не би могъл да попадне на честна жена от манастир, но пък беше усърден детектив. Нае кола на летището и подкара към града, Мина през парка „Голдън Гейт“, до Ломбард, след това през Мишън Дистрикт и най-накрая стигна до Ембракадеро на брега. Оттам се отправи на запад към кей номер девет, към мястото, което туристите наричаха „Рибарски кей“. Островитянинът бе казал, че Робин ще бъде там.
Тръгна из заведенията, които бяха в изобилие — най-вече пицерии, евтини закусвални и бистра. Беше следобед, така че тълпите чиновници, които се стичаха тук, за да обядват, вече си бяха отишли, а туристите от околните хотели все още ги нямаше. Това означаваше, че собствениците и келнерите в заведенията не биха имали нищо против да поприказват с него.
— „Янки Клипър“? Не съм чувал за такова място — поклати глава старият италианец на бара в „Луиджи“. Десетината други, които бе питал, отговориха същото.
— Една мадама ми каза да я чакам в „Янки Клипър“ на кея — обясни Мак на стареца, който се казваше Джузепе и имаше шкембе. Нямаше да се изненада, ако синът му беше Пинокио.
— Май не те е харесала особено, а? — засмя се той.
— Така изглежда — поклати глава Мак. — Но така е по-добре. Мъжът й е шампион по стрелба и няма да му мигне окото да ме гръмне, ако ме види да се измъквам през прозореца.
Очите на италианеца се сбръчкаха като на дядо Коледа. Мак му стана симпатичен. Струваше му се романтично да рискуваш задника си в името на любовта. Той протегна ръка през бара и го потупа по рамото.
— Ще те черпя едно питие! — Напълни чашата с уиски догоре и добави: — Знаеш ли, в Сан Франциско има само един Янки Клипър.
— Така ли? Къде? — Мак почувства, че ще успее.
— Не е заведение.
— А какво?
Джузепе поклати укоризнено глава, сякаш Мак току-що бе проклел Бога.
— Янки Клипър е най-големият бейзболен играч. Истинското му име е Джо Димаджио.
— Димаджио? Мислех, че играе за Ню Йорк.
— Разбира се. Преди беше при янките, само че е роден на две пресечки оттук. Като мен — кимна италианецът и се изпъчи така, че шкембето му изпъна ризата. — Като деца заедно играехме на топка в парка, чак докато Джо и братята му се записаха в Сан Франциско Сийлс през хиляда деветстотин и трийсета.
— Наистина ли?
Ето това е истинската работа на частния детектив, помисли си Мак. Да слуша как някакъв дърт пръдльо разтяга локуми и се сеща да спре. Ако го оставеше, щеше с часове да раздува как като деца с Димаджио са си дърпали онези работи заедно и какво ли още не.
— Може би това е имала предвид твоята, като ти е казала Янки Клипър.
— Възможно ли е? — попита Мак, без да слуша. Погледна часовника си и тъкмо се канеше да се сбогува, когато Джузепе каза, каквото му бе нужно:
— Янки Клипър има ресторант на Кея.
— Наистина ли? — възкликна Мак. Ето това беше късметът, паднал направо от небето.
— Разбира се. Малко по-нататък.
— Как се казва?
— Че как може? „При Димаджио“, разбира се.
— Благодаря, старче, длъжник съм ти — кимна Мак, стана и хвърли на бара банкнота.
— Потруди се и заради мен! — Джузепе сви юмрук и го стовари върху дланта си, докато Мак излизаше.
Ресторантът на Димаджио беше зад един по-нов, така че минаха двайсет минути, докато го открие, макар че беше съвсем близо. Барманът и сервитьорката от предната вечер щяха да дойдат на работа в шест, така че Мак седна на бара и пи бира цял час, докато се появиха.
— Как я караш? — попита той бармана, който тъкмо завързваше престилката си, за да започне смяната.
— Не мога да ти помогна — отвърна онзи, обърна се с гръб към него и започна да подрежда някакви бутилки.
— Защо? — Подобно на търговските пътници, беше свикнал да чува „не“.
Барманът продължаваше да се занимава с бутилките. Когато свърши, той се обърна към Мак и му каза:
— Слушай, приятел, последния път като направих такова нещо, типът се оказа ченге. Вися тук два дни и когато най-накрая тоя, дето го търсеше, се появи, нахвърли се върху него ей тук. — Барманът посочи стола до Мак. — Беше пълно с хора. Скочиха върху него, затъркаляха се по пода и между масите. Изкараха акъла на клиентите и ги изгониха.
Опразниха заведението за по-малко от три минути. Не мога да си позволя такова нещо втори път. — Той взе по една бутилка водка в двете си ръце и понечи да се отдалечи. — Остави ме на мира, става ли?
— Джим — Мак прочете етикета с името на ревера му, — ще ти кажа честно за какво става дума. Не съм ченге. Аз съм частен детектив.
— О, така ли? Като Марлоу.
— Да, като Марлоу. Работя за семейството на едно момиче, чийто баща умира от рак. Живее в Южна Калифорния. Тя е избягала веднага след училище. Скарали са се, знаеш как става. — Следеше погледа на бармана, за да види как възприема баснята му. Дотук добре. — Както и да е. Човекът умира, иска да й завещае доста пари и да я види преди да си отиде. Чул, че е някъде тук. Можеш ли да ми помогнеш?
— Ами…
— Слушай, няма да я отвличам или нещо такова. Просто трябва да я открия и да й кажа какво е положението. Баща й умира и иска да е сигурен, че всичко с нея ще е наред, когато вече няма да го има.
Разбери ме — добави Мак и остави на бара визитната си картичка.
— Частен детектив, а? — промърмори Джим, когато я прочете. Понякога тази картичка правеше впечатление. — Не съм добър физиономист, но все пак дай да погледна снимката.
Макдъф отвори папката пред себе си и извади няколко снимки на Робин.
Барманът им хвърли един поглед и му ги върна, без да каже дума. Една двойка се настани в другия край на бара и той отиде да сервира. След малко се върна пред Мак и започна да мие чаши.
