Когато Мак се събуди на следващата сутрин и влезе във всекидневната, завари там Пит. Снощното уиски биеше барабани в главата му. Кенди все още спеше и нямаше да се събуди до два-три часа следобед, а той трябваше да се прибира в Лос Анджелес.
— Мак — каза Теруилигър. Той беше от хората, които се будят с първите слънчеви лъчи. Мак имаше нужда от няколко кафета или чаша водка с доматен сос, преди да стане достатъчно цивилизован, за да води разговори. — Тези снимки ли показваше на Кенди снощи?
Пит бе свеж като новородено. Гледаше извадените на масата документи.
— Да. Предполага се, че изчезналото момиче проституира, затовае реших, че Кенди може да го познава.
Мак си наля чаша кафе и се стовари върху канапето до него.
— Познавам този тип! — заяви изведнъж Теруилигър.
Мак се вгледа в снимката и си даде сметка, че има предвид Чад.
— Разбира се, че го познаваш. Публикуваха снимката му във всички вестници.
— Не, не от вестниците. Беше в нашия хотел две седмици. Затова го помня. Никой не остава тук повече от два-три дни. Човек не идва в шибаната пустиня, за да се пече на слънце.
— Сам ли беше? — попита Мак и бързо се отърси от дрямката.
— С някаква жена.
Посочи Робин.
— Тази ли?
— Не.
— По дяволите! — изръмжа Мак сякаш на себе си. — Значи Къртис е имал още една мадама.
Замисли се. Ако Чад е мамел Робин, нещата ставаха още по-заплетени.
— Не, освен ако не е геронтофил — добави Теруилигър.
— Какво е това?
— Човек, който си пада по старци. Жената беше най-малко на шейсет и пет, седемдесет.
— Не разбирам.
— Какво има да разбираш? Млад тип идва в хотел за комарджии в Лас Вегас с баба си, остава две седмици и не припарва до игралната зала.
— Пит се засмя. — Май клиентът ти не е казал цялата истина, само истината и нищо друго, освен истината, а?
— Така е.
— Сещам се кой може да ти помогне. Фелипе, един от нашите шофьори.
Трябва да дойде на работа след един час. Той го возеше насам-натам за сто долара на ден. Баровците ги наемат, защото знаят къде са най-добрите места.
След още литър кафе Мак, слезе долу, за да поговори с шофьора. Фелипе беше нисък кубинец с невероятно тесни панталони и лъскаше сребристия си континентал пред хотела.
— Фелипе?
Кубинецът не каза нищо. Вдигна поглед към натрапника, прецени, че е ченге и продължи да лъска колата.
Мак знаеше как да го накара да се разприказва. Бръкна в джоба си и остави петдесет долара на калника. Фелипе не реагира и се наложи да остави още петдесет. Шофьорът ги взе и ги мушна в джоба си.
— Какво искаш да знаеш? — попита той.
— Познаваш ли този тип? — Показа му снимката на Робин и Чад.
Кубинецът я разгледа внимателно и заговори съвсем делово:
— Беше тук в началото на октомври. С баба си, предполагам. Не я чукаше, сигурен съм. Или имаха някакъв бизнес или бяха роднини, а може би и двете. Но никакъв секс.
— Търуилигър каза, че си ги возил из града?
— Точно така. Това е най-интересното. Искаш ли да го чуеш?
Мак се намръщи и извади още две по десет.
— По-интересно е от това.
— За тия пари трябва да е повече от Енциклопедия британика — изръмжа Мак и извади още двайсет.
— Обикновено оставям клиентите пред някое казино и ги чакам да излязат. После отиваме в друго. От казино в казино, нали?
— Да — кимна Мак. — Това не струва четирийсет долара.
Кубинецът вдигна очи към небето.
— Но тези двамата ходеха по банките.
— Банки? Не разбирам.
— Не знам точно какво правеха вътре, но мога да ти кажа, че старата дама имаше една чанта пари. Веднъж се обърнах назад и ги видях.
— Заедно ли влизаха в банките?
— Не. Само бабата. Той чакаше в колата.
— До кои банки ходиха?
— Това е отделен въпрос — ухили се шофьорът.
— Дявол да го вземе, да не събираш пари за пенсия?
— Нали живеем в ерата на информацията? Ако искаш да си осведомен, ще трябва да си платиш.
Мак извади още двайсет.
— „Ларедо“, „Невада Нашънъл“ и още една. Не мога да се сетя в момента, но ще ти я кажа малко по- късно.
— Ще ми струва ли още нещо?
Фелипе го изгледа укоризнено и каза:
— Аз не съм алчен, човече! Ще ти я снеса без пари!
Глава двайсет и четвърта
Обвинителната стратегия на Лоуънстайн беше проста — за да убеди съдебните заседатели, че Робин Пенроуз е мъртва, той привика пред тях четирийсет и двама нейни приятели, близки и колеги, които бяха поддържали редовно връзка с нея, преди хлапетата да присъстват на побоя на плажа. Всички те потвърдиха, че не са я виждали оттогава.
Когато прокурорът изрови някакъв неин братовчед, който не я бе виждал от три години, съдията се намеси:
— Мистър Лоуънстайн, мисля, че добре опознахме роднините на Робин Пенроуз. Предлагам да преминете към другите свидетели.
— Да, ваша светлост — кимна Лоуънстайн и призова първия от деветнайсетте пътни полицаи, дванайсетте шерифа от Ориндж Каунти и осемте патрула от плажа в Нюпорт, които бяха дежурили след изчезването на Робин. На всички тях той зададе един и същи въпрос:
— Виждали ли сте изчезналото момиче? Ако не сте, познавате ли някой, който го е виждал?
Те отговаряха отрицателно, както се и очакваше, а Лоуънстайн промърморваше дълбокомислено: „Разбирам“ и вперваше многозначителен поглед в съдебните заседатели.
Независимо от всичко, Шон трябваше да преглътне неизбежната лавина от аморфни, неконкретни показания. Момичето бе изчезнало и никой не го бе виждал от нощта, когато Чад го бе качил, в безсъзнание, на колата, от която по-късно се бе опитал да се отърве. Не беше в състояние нито да възрази, нито да обори твърденията им, нямаше как да накара съдебните заседатели да започнат да си задават въпроси. Целият този поток косвени доказателства, с които обвинението заливаше съда ден след ден, час след час, просто скъсяваше живота на клиента му.
Когато най-накрая Лоуънстайн призова полицай чак от Сан Диего, Маклин отново го спря.
Едва на осмия ден прокурорът призова на свидетелската банка Том Гамбоа. Сержантът се появи с
