смъртта й, нали?
— Да.
— Фактът, че не сте я открили в нито една болница, не означава, че не е жива, нали?
— Да.
— Или в някой затвор?
— Да.
— И фактът, че не е имала проблеми с шофьорската си книжка след изчезването си, не значи, че не е жива, нали, сержант Гамбоа?
— Не значи.
— Добре — Шон направи крачка напред. — Позволете ми да ви задам още един въпрос, сержант. Самият вие били ли сте приеман в болница или арестуван през последните четири месеца? Подавали ли сте документи за нова шофьорска книжка? Глобявали ли са ви за неспазване на правилника за движение по пътищата?
Гамбоа не отговори веднага. Сред публиката се понесе шепот. Маклин взе чукчето си и отправи зъл поглед към залата. Настъпи тишина.
— Сержант Гамбоа? — подкани го той.
— Не, не съм — промърмори свидетелят.
— Благодаря, сержант, нямам повече въпроси — кимна Шон, обърна се и се върна на мястото си.
— Добре — каза Маклин и погледна часовника. Беше четири и четирийсет и пет. — Тъй като никой тук не разполага с живот и половина, предлагам да приключим за днес.
Той удари с чукчето и закри заседанието.
Шон се изправи и въздъхна облекчено. Върволицата свидетели, които не бяха виждали Робин от деня на изчезването й, най-накрая свърши.
Идваше ред на очевидците — двете хлапета от плажа и човекът, който е трябвало да отърве клиента му от колата. Те поставяха пред него друг проблем — щяха да свидетелстват, че са видели Чад да извършва подозрителни действия, за които, честно казано, не можеше да намери смислено обяснение. Щеше да се опита да открие пукнатини в тяхната логика, да постави под съмнение обективността им.
Когато излезе от залата, Шон поговори с журналистите и остави фотографите да направят снимки. След това даде интервю за телевизията. Тези хора трябваше да хранят семействата си, така че правеше всичко възможно, за да им угоди и не грешеше — никой не му се обаждаше у дома, не го спираха на излизане от затвора, не го преследваха по улиците.
Гамбоа го изчака да свърши и се приближи до него.
— Трябва да поговоря с теб — каза той. Гласът му прозвуча едва ли не учтиво, което изненада Шон.
— Да, и аз исках да поговоря с теб. Докъде стигнахте с убийството на Скот?
— Няма нищо ново.
— Как така? — гласът на Шон прокънтя в коридора по-силно, отколкото бе очаквал. — Нали казах на Нокс кой го е убил?
— Казал си му, че Пауърс е причаквал Ромеро — изсумтя Гамбоа.
— И че който е стрелял по пазача на „Медтек“, вероятно е убил Скот и Ромеро.
Гамбоа се намръщи.
— Не можем да сме сигурни.
— Какво искаш, по дяволите?
— Искам да вляза в съда с нещо конкретно, а не по гол задник, така че скапаняците като теб да не могат да ми духнат под опашката! — Гамбоа опря пръст в гърдите му. — Най-напред, умнико, ни е необходим заподозрян. Едри негри, както си казал на Нокс, има поне половин милион.
— Ако не си губеше времето да издирваш несъществуващи трупове, може би досега щеше да си разбрал кой уби Скот — извика Шон. Репортерите се обърнаха към него.
— Искам да знам точно какво ти е казал Бъргър.
— Това е поверително, знаеш много добре. — Може би беше казал на Нокс малко повече, отколкото трябваше, но бе бесен заради зловещата смърт на приятеля си. Гледаше Гамбоа в очите, стиснал в лявата си ръка новото куфарче, което му бе подарила Кари. Вдигна пръст към лицето му и добави: — Бъргър отново е мой клиент.
Сержантът присви очи. Явно Барет все още не бе чул за смъртта на Бъргър. Това щеше да е малкото му отмъщение за случилото се в съдебната зала.
— Слушай, Барет, вече няма смисъл да защитаваш правата на Бъргър. Той е един шибан труп.
Шон изпусна въздуха си, сякаш Гамбоа го бе ударил в корема.
— Какви ги дрънкаш?
— Видях го в хладилник в моргата.
— Боже! Какво се е случило?
— Получил е нож в гърба. По време на разходка върху покрива на затвора.
— Искаш да кажеш, че е бил убит в затвора, пред очите на надзирателите? Боже мили! — Шон отново крещеше. — Не ти ли идва наум, че това е разчистване на свидетели? Най-напред единия от съучастниците и адвоката му, сега и Бъргър… — Гамбоа впери поглед в него. — И ми казваш, че нямаш представа кой го е направил?
— Разследването продължава — отвърна Гамбоа, както правят полицаите, когато не желаят да дават повече сведения.
— Продължава! По дяволите! Тази черна маймуна вилнее на свобода, а ти стоиш с ръце в задника и не правиш нищо!
Гамбоа пъхна носа си пред лицето на Шон и изръмжа тихо:
— Знаем, че името му е Шаба Сейнт Джеймс.
— Не мога да повярвам, Гамбоа! — отвърна Шон саркастично. — Значи си свършил и някаква работа, освен да плуваш в септични ями.
— Върви по дяволите! — изрева Гамбоа.
— След като знаете името му, чудя се колко ли време ще ви е необходимо, докато го заловите?
Гамбоа забеляза, че репортерите се втурват към тях с камери и фотоапарати. Шон им хвърли поглед през рамо и каза:
— Предполагам, че аз ще трябва да свърша работата ти.
Той бутна стъклената врата и се отдалечи. Гамбоа я задържа отворена и извика след него:
— Не се набърквай в това, Барет!
Но Шон не го чу. Отвори рязко вратата на мерцедеса си и тя изскърца, защото имаше нужда от смазка. Хвърли куфарчето на седалката и съблече сакото си така, че ръкавите се обърнаха наопаки. Вратовръзката бе натикал в джоба му.
Омръзна му да чака Гамбоа да арестува убиеца на Скот. Сега и Бъргър бе мъртъв. Настъпи педала на старата кола и вдигна сто. Знаеше горе-долу как изглежда Шаба и разполагаше с пачка двайсетачки, които бе смятал да даде на Мак. Щеше да ги хвърли на тълпата, да научи къде се крие Шаба, а после да се обади на Гамбоа, за да дотътри дебелия си задник да го прибере.
Подкара на запад, докато стигна брега. Слънцето бе залязло и светлините на увеселителния парк блестяха на фона на тъмното небе.
Виенското колело работеше, откъм влакчето на ужасите долитаха писъци.
Паркира малко по-надолу по улицата, взе куфарчето си и влезе в лунапарка. Започна да разпитва хората със съмнителни физиономии, готов да раздава двайсетачки. След половин час научи, че Шаба Сейнт Джеймс се движи с двуметров суданец на име Хуупс. Надуши пробива, както понякога се изразяваше Мак. По същия начин старите ченгета надушваха мириса на оръжейна смазка, още преди престъпника да извади пистолета си.
Продължи да обикаля наоколо и след още половин час усети на рамото си някаква ръка, колкото ръкавица за бейзбол. Вдигна глава и пред очите му се изпречи корем на мъж. Някъде много нагоре съзря най-черното лице, което някога бе виждал.
