объркване, защото щеше да постигне обратен на търсения ефект. Съдът нямаше да чуе нищо. Малко хора биха изтърпели равнодушно някакъв си надут адвокат да тормози беззащитно дете.
— Как разбра, че е мъртва? — повтори въпроса си Шон.
Тод се смути.
— Ами… Н-н-не знам… Тя… не мърдаше.
— Човек не мърда и когато спи или е припаднал.
— Така е… да.
Не посмя да го притисне повече, за да не го извади от релсите. Бе постигнал най-важното — да покаже, че когато става дума за трупове, Тод не разбира нищо. Време беше да продължи нататък.
— Искам да ни кажеш дали имаше нещо необичайно в походката й, когато я видя да приближава преди това?
— Май нямаше нищо — отвърна Тод.
— Аха — кимна Шон. Явно малкият беше забравил какво бе говорил в полицията. В писмените си показания твърдеше, че жената му се е сторила пияна. Подобни неща се случваха нерядко. — Тод, трябва да знаеш, че е много важно да си сигурен във всички подробности, за които ни осведомяваш.
— Да, сър — поклати Тод глава енергично.
— Давам си сметка, че от онази вечер е минало доста време, така че ще ти помогна да си припомниш някои неща. Съгласен?
— Разбира се.
Шон отиде до масата си, взе писмените показания на Тод и ги остави пред момчето. То изтри потните си длани в панталоните и ги пое.
— Това са писмените ти показания пред полицията. Моля те да прочетеш наум втория абзац на трета страница.
Тод разгърна листата и зачете. Устните му мърдаха и сочеше редовете с пръст. След малко свърши, вдигна глава и каза:
— Готово.
— Добре — кимна Шон и взе листата от ръцете му. — Сега припомни ли си как ходеше жената онази вечер?
— Да, сър — каза Тод и поклати глава. — Малко залиташе, струва ми се.
Шон искаше да чуе нещо по-определено и му подсказа:
— Виждал ли си някои от приятелите ти да ходят така?
Лицето на Тод просветна. Най-накрая стана дума за нещо познато.
— Разбира се. Като се насвяткат…
— Като се насвяткат? — повтори Шон и погледна към съдебните заседатели с повдигнати вежди, сякаш никой не знаеше за какво говори момчето. Един от мъжете зад преграда изсумтя саркастично.
— Да, като се напият.
— Разбирам. Значи можем ли да кажем, че жената ти се е сторила пияна?
— Разбира се.
— Имаше ли още нещо, което да те кара да мислиш, че е пияна? — попита Шон.
— Не. Всъщност, не ни беше пред очите толкова дълго.
— Спомена, че си видял Къртис да я носи.
— Да? — отвърна момчето с учудване.
— Имаше ли нещо в състоянито й тогава, което да те кара да мислиш, че е била пияна?
— Не. Тогава я помислих за умряла — отвърна Тод.
Шон изтръпна. Последното нещо, което искаше да се споменава в съда, бе думата „умряла“. Веднага зададе следващия си въпрос:
— Каза, че си виждал пияни хора, вярно ли е?
— Разбира се. Много пъти.
— А виждал ли си починали хора?
— Разбира се — отговори той веднага и млъкна. Личеше си, че се замисли. — Да, разбирам какво искате да кажете. Че е била в безсъзнание. — Тод се поколеба отново. — Всъщност, точно това казах на Никол онази вечер.
Пред Шон се отвори огромна врата и той мина през нея.
— Казал си на Никол Хардман, момичето, което е било с теб онази вечер на плажа — той погледна съдебните заседатели многозначително, — че жената е в безсъзнание?
— Да — отговори Тод, доволен, че може да му угоди.
Шон забеляза как Лоуънстайн навежда отвратено глава. Никой не може да е сигурен как точно ще се държи едно дете пред съда. Те са непредсказуеми като диви животни — тъкмо си мислиш, както в цирка, че ще прескочат през запаления обръч, а те се обръщат срещу теб и те изяждат на една хапка. Шон се усмихна на прокурора и продължи:
— Спомена, че не си ги наблюдавал дълго време, така ли е?
— Само, когато бяха под кулата.
— Имаше ли достатъчно светлина?
— Да. Имаше електрическа крушка.
Шон се отдалечи и се подпря небрежно на преградата пред съдебните заседатели. Беше дошъл моментът да разголи момчето, но не трябваше да го прави грубо. Превърна се в един от съдебните заседатели, в човек, който само търси истината.
— Не ни разказа защо си отишъл на спасителната кула с Никол — изгледа го Шон и му се усмихна. Тод също му се усмихна. Сякаш бяха приятели, които си говорят за момичета.
— Ами… ние… знаете, приказвахме си… такива работи.
— Колко време си… приказвахте?
— Към половин час.
— Правихте ли нещо друго?
— Искате да кажете…
— Целувахте ли се, например? — подсказа Шон с глас на изповедник.
— Да, целувахме се.
— Нещо друго?
— Дали съм я пипал?
Залата избухна в смях. Шон се опита да запази лицето си сериозно, но не успя. Съдебният пристав се бе опрял на един шкаф и пистолетът му застърга по повърхността.
Дори и Маклин се смееше, когато удари с чукчето по масата, за да въведе ред. Наложи се да отпие доста голяма глътка вода, за да престане.
Шон погледна момчето. От червено лицето му бе станало пепеляво и после пак червено. Преживяваше най-тежкото за един тийнейджър — смущението. Шон се приближи до него със сериозно, делово изражение.
Погледна го в очите и изчака да се поуспокои. След това каза:
— Всъщност ме интересуваше дали сте пили.
Тод погали несъществуващата си брада и промърмори:
— Да… малко бира.
Шон продължи веднага, за да му попречи да мисли за смущението си.
— Значи и двамата сте пили?
— Да.
— Колко?
— Три-четири бири.
— Никол също ли изпи три-четири бири?
— Не. Май изпи две.
— Беше ли се насвяткал, когато видя мъжа и жената под кулата?
— Не.
