Шон замълча, изгледа съдебните заседатели и сви рамене учудено.
Показа им, че ще се наложи да попритисне това хлапе, ако иска да му каже истината.
— Изпил си три или четири бири и ти нямаше нищо?
— Е, може би не съвсем нищо. Дребна работа. Татко ми позволява да пия бира вкъщи. — Тод изобщо не си даде сметка, че току-що публично обвини баща си в извършване на престъпление. Мъчеше се да се оправдае, да се измъкне от възможното наказание. — Издържам на бира доста добре.
— С чия кола отидохте до плажа?
— Моята.
— Кой я кара на отиване?
— Аз.
— А на връщане?
Момчето се поколеба и извърна лице. Разбра, че се е хванало в капана.
Родителите му седяха сред публиката и нямаше да му се размине.
Никаква кола поне месец.
— Отговори на въпроса, синко — обади се Маклин. Дори и той съчувстваше на Тод.
— Никол — отвърна той най-накрая.
— Защо?
— Не знам. — Все още се мъчеше да отклони острието, което щеше да ореже правото му да кара кола.
— Не беше ли свързано с факта, че си пил твърде много? — настоя Шон.
Тод вдигна отчаяно ръце и се наведе напред.
— Не беше кой знае какво — каза той с изтънял глас. — Можех да карам без проблем, но Никол не искаше да се качи, ако не я оставя да кара тя.
— Благодаря — кимна Шон. — Нямам повече въпроси.
— Мистър Лоуънстайн? — подкани го Маклин. — Искате ли думата?
Прокурорът не си направи труд да стане.
— Не, нямам нищо, ваша светлост.
Тод премина между масите на защитата и обвинението и след това по пътеката между редовете като прокълнат. Баща му излезе след него от съдебната зала с вид на екзекутор.
Шон седна и Чад му се усмихна.
— Това беше добре — каза той.
— Не беше зле — кимна Шон. — Само че после там ще застане момичето, а то не е било пияно.
— Да — отвърна Чад. Лицето му отново посърна.
Глава двайсет и седма
В девет часа на следващата сутрин Мак бутна вратата на Съдърн Невада Нашънъл Банк и влезе. Тъй като Робин очевидно не се бе представила с истинското си име, трябваше да използва описанието, дадено му от Фелипе и състарената снимка.
Най-напред се приближи до охраната — старец на около седемдесет, с избеляла синя униформа. На ревера му имаше значка с надпис „Охрана“.
— Шерифе — каза Мак, — чудех се дали не мога да ти задам няколко въпроса.
— Не съм шериф — отговори старецът. Под брадичката му имаше ивица сива четина, която бе пропуснал да обръсне. — Едно време бях шериф, но много отдавна. Преди кризата през трийсетте, когато всички останаха без работа.
— Така ли? — попита Мак, като се мъчеше да изглежда впечатлен.
— Да. Нямаха с какво да плащат на шерифите и затова се разпищолиха типове като Дилинджър. — Старецът скръсти ръце на гърдите си и присви очи. — Помня, че между Тоика и Денвър нямаше и сто полицаи. Виждал съм Бони и Клайд… — Той продължи в този дух цяла минута, преди Мак да успее да се намеси. Не посмя да му покаже снимката на Робин.
Докато му разкажеше всичко, което знаеше за фотографията, банката щеше да затвори.
— Къде мога да си открия нова сметка? — попита той бързо, когато старецът млъкна, за да си поеме въздух.
— Нова сметка? Ей, там — посочи той към ограденото с парапет място в дъното.
Жената зад бюрото бе прехвърлила петдесетте, но се опитваше да мине за трийсет и петгодишна. Не успяваше.
— Здравейте, мадам — поздрави Мак. Веднага прецени що за птица е и съжали, че не е взел каубойските си ботуши. — Казвам се Крейг Макдъф.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Макдъф — отговори жената и вдигна поглед към едрия секси мъж. — Аз съм Дарлийн.
— Наричайте ме Мак — каза той и се усмихна.
— Добре, Мак — усмихна се тя в отговор и показа изкуствените си зъби.
— Искаш да откриеш сметка при нас ли? — попита тя и тежката й златна гривна издрънча върху бюрото.
— Дарлийн, ето какво, ще съм ти благодарен, ако ми отговориш на няколко въпроса. — Опитваше се да не прозвучи съвсем като Джони Кеш, но все пак тя разбра, че е от простолюдието.
— За банката ли?
— Горе-долу. Имам снимка на една жена, която търся и искам да ми кажеш коя е тя.
— Клиентка на банката? — Дарлийн направи физиономия.
— Може би — кимна Мак. Беше дошъл моментът наистина да се направи на актьор.
— Съжалявам, мистър Макдъф — поклати глава жената, — но не ми е позволено да давам информация за клиентите ни.
— Дарлийн — настоя той, — просто искам да знам дали тази жена е имала работа с вашата банка.
— Точно това нямам право да съобщавам. Клиентите ни разчитат на нашата дискретност.
Мак извади състарената снимка на Робин и я улови така, че служителката да може да я види. Засега му стигаше да разбере дали я познава, без да му казва името й. По изражението на лицето й разбра, че знае нещо. Ако жената от снимката не беше клиентка на банката, Дарлийн нямаше да наруши никакви правила, ако му кажеше, че не я виждала, но ако я познаваше, тогава трябваше да я накара да изплюе камъчето.
Мак опря големите си ръце на бюрото и я изгледа като набито куче.
— Не можеш ли да направиш изключение?
— Съжалявам.
Той пое дълбоко въздух. Трябваше да направи всичко възможно, за да отвори тази стара чанта.
— Слушай, скъпа, можеш ли да пазиш тайна?
Дарлийн се изчерви заради близостта на едрото му тяло — Ами, колкото всички останали — отвърна тя и се изкиска като ученичка.
— Искам да ти покажа нещо — продължи Мак и бръкна във вътрешния си джоб. — Не бях честен докрай с теб, Дарлийн. Аз съм сержант Макдъф от Лос Анджелес. — Той отвори портфейла си и й показа старата си полицейска значка.
— Разбирам — каза тя, но Мак виждаше, че не разбира. Точно това му трябваше. Импровизираше.
— Няма да те лъжа — той се наведе на сантиметри от лицето й и продължи шепнешком. — Тук би трябвало да съм на почивка. Миналия месец прекарах инфаркт… доста тежък… Не трябва дори да мисля за работата поне още два месеца…
— Аха — кимна тя. Опитваше се да разбере накъде бие този страхотен тип и се вгледа в сините му очи.
— С две думи, работя в отдел „Убийства“ и от месеци издирвам една заподозряна. Всъщност заради нея получих инфаркта. Работех по осемнайсет часа на ден…
— Мислиш, че е убила някого? — прошепна Дарлийн и се огледа. Шефката й не гледаше към тях.
— Не просто някого — отговори Мак зловещо. — Чувала ли си за случая „Кросби“? Преди шест месеца
