пресата прогърмя за него.
— Не, не мисля — поклати глава Дарлийн.
— Имаш късмет. Работя в полицията от двайсет и пет години и не съм виждал по-жестоко нещо. Тази симпатична възрастна дама е убила трите си внучета, когато ги е взела, за да ги гледа известно време…
Смляла ги е на кайма! Имала два големи добермана и…
— Боже мой! — възкликна служителката, а Мак се отдръпна назад.
— От деня, в който влязох в стаята на онези деца, не съм спал.
Кръвта… Не съм престанал да сънувам кошмари!
Разбра, че е лапнала въдицата. Сега трябваше да навие макарата.
— Все още не мога да разбера с какво мога да помогна.
— Имам основания да вярвам, че тази жена живее някъде тук и е клиент на тази банка — продължи да лъже Мак.
— Мак, много искам да ти помогна, но наистина ще си изпатя, ако разговарям с външен човек за клиентите ни — тя докосна ръката му.
— Дирлийн, трябва да ми помогнеш — каза Мак умолително и улови ръката й. — Утре заминавам и няма как да се върна повече. Не можеш ли просто да хвърлиш едно око на снимката? — Той я бутна към нея на бюрото. — Заради децата!
Дарлийн погледна снимката и започна да изучава лицето.
— Идвала е тук, нали? — продължи да упорства Мак.
— Ще трябва да говориш с шефката. — Дарлийн му върна снимката.
— Дарлийн… Хайде, имам нужда от помощта ти! Тази жена пръсна главите на внучетата си и ги даде на… — той замълча. Започна да диша тежко и да разтрива гърдите си с ръка.
— Добре ли си, Мак?
— Не, не съвсем… Няма да се оправя, докато не пипна това чудовище!
Трябва да си получи заслуженото и знам, че ако не я заловя аз, никой друг няма да успее… бях в стаята на онези деца…
Най-накрая Дарлийн се предаде.
— Не само ти я търсиш.
— Значи си я виждала!
— Няколко пъти.
— Кога? — попита Мак.
— Хайде да не говорим тук — отвърна тя и отново се огледа боязливо.
Сега шефката гледаше към тях. — Мога да изгубя работата си! — Тя се наведе към него и добави: — Свършвам в четири и половина. Искаш ли да се срещнем в „Дивите коне“? На две пресечки оттук, вляво.
— Знам къде е.
— Чакай ме там — каза тя и се усмихна на големите му сини очи.
— Добре.
Мак стана.
— Ще ти струва едно-две питиета — подхвърли тя и му намигна.
— Разбира се, скъпа! Може би ще ми помогнеш да се отърва от кошмарите си! — Той също й намигна.
Дарлийн бе твърде възрастна, за да се изчервява, но усети тръпката нагоре по бедрата си и знаеше как да я излекува. Как ли би я целувал с тези големи мустаци?
Глава двайсет и осма
На следващия ден Лоуънстайн призова на свидетелската банка Франк Джонсън — висок, мускулест чернокож младеж, на години горе-долу колкото Чад. Джонсън леко накуцваше. Размахваше едната си ръка около тялото си, а другата държеше плътно прилепнала. Беше облечен в евтин полиестерен костюм с консервативна кройка — униформата на изтормозените от обвинението свидетели. Само че дрехите му бяха в пълен безпорядък. Ризата бе разкопчана почти до пъпа, на мястото на вратовръзката висеше масивен златен медальон, заровен в космите на гърдите му. Косата му бе остригана на ивици, а над слепоочията му бяха прорязани две мълнии. Още от пръв поглед Шон си даде сметка, че Мак беше прав. Прокурорът се бе споразумял с Джонсън. Когато влезе през задната врата и мина покрай него, Шон забеляза малко квадратно етикетче, закрепено за задния край на сакото му.
— Извинете, ваша светлост — каза Шон и тръгна след свидетеля към банката. — Мистър Джонсън, от сакото ви виси нещо.
Той бързо протегна ръка и откъсна етикетчето. Да облече престъпника Джонсън като почтен, редовно ходещ на църква гражданин, изглежда беше идея на Лоуънстайн. Вероятно бе купил костюма снощи и го бе хвърлил на Джонсън, за да го облече за делото.
— О! Това е етикетче с цена — каза Шон и го вдигна така, че всички да могат да го видят. — Шейсет и девет долара и петдесет цента от магазина на Пени. Добра покупка!
— Сержантът ми го купи днес сутринта — отговори Джонсън и посочи към Гамбоа.
— Хубав костюм — кимна му Шон.
— Ваша светлост — намеси се Лоуънстайн, — длъжни ли сме да слушаме остроумията на защитата?
— Младежът се облича добре, това е всичко — намигна Шон.
— Престанете, Барет — скара му се Маклин, но по изражението на лицето му личеше, че епизодът му е доставил удоволствие. Той и колегите му непрекъснато се срещаха с подобни преоблечени бандити, които се опитваха да измъкнат по-лека присъда чрез лъжесвидетелство.
Лоуънстайн започна да задава въпросите си един по един, като ги четеше от бележника си и ги отбелязваше с кръстче. Първо Джонсън потвърди, че е познавал Чад Къртис като професионален бейзболист, а после каза, че на 15 октомври, неделя сутринта, Чад е отишъл при него с открит бял форд мустанг, модел 1987 година. Двамата седнали в стаята, за да гледат футбол и пият бира и след малко Чад заговорил за колата.
— Поиска от мен да го отърва от нея — заяви Джонсън.
Лоуънстайн бе успял да го предразположи с поредицата основни въпроси за самоличността му, адреса му, за това дали познава обвиняемия и така нататък. Сега Джонсън се чувстваше спокоен и дързостта му се възвръщаше с всяка измината минута.
— Какво точно каза той? — попита Лоуънстайн.
— Каза, искам да разкараш тази красавица, братле — отговори Джонсън и вдигна предизвикателно брадичката си. — Затрий я така, че никой да не може да я намери.
Прокурорът поклати многозначително глава. Джонсън бе най-важният му свидетел. Той щеше да вкара Чад Къртис зад решетките и се бе облякъл специално за случая.
— Вие попитахте ли го защо иска да го отървете от колата?
— Попитах го дали не я търсят. Човек трябва да разбере най-напред това — отвърна Джонсън с тон на познавач. Беше експерт по кражбите на коли.
— А какво отговори той?
— Че не е крадена. Собственикът й повече нямало да има нужда от нея.
— Аха — кимна Лоуънстайн и потри брадичката си. — Спомена ли той още нещо за собственика?
— Само, че не бил в състояние да възрази — Джонсън се усмихна и хвърли многозначителен поглед на съдебните заседатели.
Прокурорът също ги изгледа, сякаш се чудеше какво означава всичко това.
— Попитахте ли го, какво иска да каже?
— Защо ми беше да го питам? Той ми даде проклетата кола и само от частите щях да изкарам две-три хилядарки. Да не съм глупак?
— Какво стана след това? — продължи прокурорът.
— Хвърли ми ключовете и каза: „Само гледай наистина да изчезне от лицето на земята“.
