Беше на трийсет и три години. Най-напред колежа, после университета, след това направо адвокатската практика. Никога не бе имал време за връзка като тази. Просто беше прекалено зает. Как би могъл да работи средно по четиринайсет часа на ден и да има време за жена и деца? Ако не се броят, разбира се, случайните връзки. Беше нелепо дори да си помисли за брак сега. Може би след три-четири години… Както и без това смяташе. Сега се появи Кари и отговори на много въпроси, за чието съществуване преди това дори не знаеше.
Събудиха се малко преди зазоряване и решиха да се разходят по плажа.
Пясъкът под босите им крака беше студен.
— Чудя се какво общо има този островитянин с всичко това. Робин споменавала ли е за него пред теб?
— Не. Може би е някой от тайфата, с която се е движела в Холивуд.
— Възможно е. А защо този тип реши да убие всички, свързани с делото „Бъргър“?
Продължиха нататък към кея, заслушани в шума на вълните.
— Мислиш ли, че в Бейкърсфийлд наистина си видял Робин? — попита най-накрая Кари.
— Възможно ли е да не е била тя? Онзи се обади по телефона, че е там, аз отидох и наистина я видях.
— Може да е била друга… За да си помислиш, че е Робин. Не забравяй, че никога не си я виждал лице в лице. Разчиташ само на снимките. Не можеш да си сигурен, че е била тя.
— Така е.
Видяха как един гларус се спуска с крясък от небето и каца на една скала. Кари се обърна към него.
— И още нещо… Защо Робин би се впуснала във всичко това, оставяйки Чад да бъде съден за убийство? Не мисля, че е способна на подобно нещо.
— Може би си права за тази Робин, която познаваш от дете. Но онази, за която ми разказа Грегъри Поуп, според мен е напълно способна.
— Онова влечуго не ти вдъхва доверие, нали? Не бих се изненадала, ако и той е забъркан в тази история.
Шон поклати глава.
— Не мисля, Кари. Наистина, нищо не би ме изненадало, но ми се стори, че Поуп искрено я е обичал, колкото и да е смахнат.
Кари се приближи до него, за да се предпази от вятъра, който ставаше все по-силен.
— И така, докъде стигнахме? — попита тя.
— За нас не знам — отвърна Шон. — Но знам, че Робин сериозно е затънала в неприятности. Ако все още е жива, струва ми се, че много скоро може и да умре. Всички, които са имали вземане-даване с Шаба, засега завършват в моргата.
Кари потрепери.
— А какво е общото между тях? Каква е връзката между Робин и смъртта на Бъргър?
— Не знам. — Шон спря и се обърна към нея. В сутрешния полуздрач му се видя много красива. — Може пък наистина в Бейкърсфийлд да не са били Шаба и Робин, а някои други.
— Но не вярваш в това?
— Не вярвам. Ала не ми се мисли за другата възможност.
Разхождаха се близо час. Никое дело досега не го бе обърквало и изтощавало толкова. Съмняваше се във всичко и всички, включително и в собствените си възможности. Прегърна Кари през кръста и тръгнаха назад към къщата. Мълчаха. На небето бяха надвиснали черни облаци.
Вълните бяха големи и яростни, чайките се криеха от вятъра.
Шон спря, обърна се към Кари и тя му се усмихна. Целуна я и за миг лицето й го защити от хапещия вятър. Знаеше, че е достатъчно да я прегърне, за да забрави всички неприятности. Сред бурята от съмнения, неувереност и подозрения, единственото нещо, в което бе сигурен, беше тя.
Глава двайсет и шеста
Лоуънстайн скоро щеше да призове на свидетелската банка клиента му.
Преди това смяташе да разпита хлапетата, Тод и Никол, които бяха видели Чад Къртис да бие Робин на плажа и Франк Джонсън, който твърдеше, че се отървал от колата по молба на Чад. Ако някъде в Америка се намереше адвокат, който да изтълкува това показание в полза на Къртис, Лоуънстайн би искал да разбере що за човек е. Най-накрая, като съкрушителен удар, пред съда трябваше да се яви разплаканата майка на Робин, за да видят съдебните заседатели, че изчезналата е била нечия дъщеря, че майка й плаче за нея всяка нощ и проклина деня, в който е чула името Чад Къртис.
— Повикайте Тод Грант — обяви Лоуънстайн.
— Тод Грант — разнесе се гласът на съдебния пристав.
— Тук! — извика хлапето, като че ли беше на вечерна проверка и бързо стана от мястото си на втория ред, където седеше до майка си. Беше облечен както и тогава на плажа. Извини се на тримата души, пред чиито места трябваше да мине, за да стигне до средната пътека и се отправи към свидетелската банка. Цялото му тяло трепереше.
Лоуънстайн отново носеше изпоцапана двестадоларова вратовръзка, но на тази се виждаха голи момченца и момиченца в древногръцки стил.
Застана пред Тод и започна да го разпитва бавно и обстойно, за да даде възможност на момчето да опише с колкото се може повече подробности състоянието, в което му се е сторило, че е жертвата, когато я е видял от спасителната кула на плажа.
— Помислих, че е мъртва — каза Тод най-накрая.
— Благодаря, нямам повече въпроси — кимна прокурорът и седна на мястото си.
Тод се огледа безпомощно и вдигна очи към съдията, сякаш очакваше някакъв знак какво да прави. Шон се изправи, за да започне кръстосания разпит и веднага привлече вниманието му. Плахият, объркан вид на хлапето го тревожеше — не приличаше на наглите малолетни престъпници от бандите. Говореше искрено, нямаше причина да лъже и съдебните заседатели си даваха сметка за това. Единствената му надежда бе да се опита да покаже, че може би се е заблудило. Трябваше да пипа много внимателно. Тод беше прилично момче и сигурно напомняше на заседателите за собствените им деца — ако се нахвърлеше върху него прекалено грубо, щеше да се превърне в инквизитор, който тормози едно беззащитно хлапе, призовано да изпълни гражданския си дълг.
Часовникът на стената показваше 3, 30.
— Мистър Грант… — започна Шон и се приближи до свидетелската банка, — или може би предпочитате да ви наричам Тод?
— Предпочитам Тод — кимна хлапето. Беше твърде нервно, за да не се усмихне на мисълта, че могат да го наричат „мистър“.
— Добре, Тод — продължи Шон дружелюбно, — ти каза, че си помислил онази жена за мъртва, нали?
— Да.
— На колко години си, синко?
— Почти на седемнайсет. Ще ги навърша другия месец.
— И си ученик?
— Да.
— Но още не си завършил медицинско образование? — Шон се усмихна.
Тод също се усмихна, ала не каза нищо. Маклин се наведе напред и го подкани:
— Синко, трябва да отговаряш на всички въпроси, дори и да ти се струват смешни.
По тона Шон разбра, че Тод е симпатичен дори и на съдията.
— Съжалявам… Все още съм само в гимназията.
— Всичко е наред — продължи Шон. — Само се питах по какво съдиш, че жената е била мъртва, след като не си учил медицина?
Въпросът бе уместен и съдебните заседатели наостриха уши. Засега нещата се развиваха добре, но трябваше да внимава. В никакъв случай не биваше да допуска хлапето да се разскимти и разтръшка от
