остров, издигащ се мрачно сред яростните бури на морето. Освен това древните камъни внушаваха и непреклонното чувство за дълг, накарало риванците да издигнат крепостта и града сред самите канари, за да защитават завинаги Кълбото на Алдур.
Еранд се изкачи по стълбището и намери Дурник до назъбените стени. Ковачът бе вперил поглед към Морето на ветровете, чиито огромни вълни се разбиваха несекващо в скалистия бряг.
— Виждам, че вече се е погрижила за косата ти — отбеляза Дурник.
— Успя — кисело каза Еранд.
Дурник се засмя и каза:
— Можем да се примирим с някои неща, щом те й харесват, нали?
— Да — съгласи се Еранд. — Сега тя разговаря с Белгарион. Струва ми се, че иска аз и ти да стоим настрана, докато не приключи.
Дурник кимна.
— Това наистина е най-добрият избор. Поул и Гарион са много близки. Когато е насаме с нея, ще и каже такива неща, които не би споменал в наше присъствие. Надявам се, че тя ще успее да изглади нещата между него и Се’Недра.
— Поулгара ще се справи — увери го Еранд.
На една далечна поляна високо над тях, където утринното слънце вече беше докоснало изумруденозелената трева, млада овчарка извиси глас и запя на стадото си. Пееше за любовта с чист глас, който извираше от сърцето и като песен на птица.
— Такава би трябвало да бъде любовта — подхвана Дурник. — Чиста, обикновена, проста… като гласа на това момиче.
— Зная — отвърна Еранд. — Поулгара каза, че можем да отидем при коня, когато свършиш работата си тук.
— Разбира се — съгласи се Дурник. — А вероятно можем да поспрем в кухнята, за да си вземем нещо за закуска.
— Страхотно хрумване — потвърди Еранд.
Денят премина много приятно. Слънцето беше топло и ярко, конят подскачаше по трасето за езда доволен като кученце.
— Кралят не ни позволява да обяздим този жребец — каза един от конярите на Дурник. — Все още не сме го тренирал и с въже. Негово величество каза, че това бил много специален кон — и въобще не мога да разбера защо. Конят си е кон, нали?
— Случи се нещо особено, когато се роди — обясни Дурник.
— Те всички се раждат по еднакъв начин — възрази конярят.
— Човек трябва да го види със собствените си очи — каза само Дурник.
По време на вечерята Гарион и Се’Недра се поглеждаха твърде боязливо над масата, а върху устните на Поулгара светеше лека тайнствена усмивка.
Когато всички се нахраниха, Гарион се протегна и се прозя някак прекалено театрално.
— Не зная защо тази вечер се чувствам много уморен — рече той. — Вие ако искате останете и си поговорете, но аз мисля да отида да си легна.
— Добра идея, Гарион — отвърна му Поулгара.
Той се изправи и Еранд почувства, че кралят на Рива нервно потрепва. Небрежно, като че ли се извиняваше някому, той се обърна към Се’Недра:
— Идваш ли, скъпа? — попита той, влагайки цялото така важно предложение за мир в тези три думи.
Се’Недра го погледна и всичко, което ставаше в сърцето й, проблесна в очите й.
— Ами… да, Гарион — отговори тя и леко се изчерви. — Идвам. Аз също съм доста уморена.
— Лека нощ, деца — обърна се към тях Поулгара с нежна любов. — Приятни сънища.
— Какво толкова им каза? — попита Белгарат дъщеря си, когато кралят и кралицата, хванати за ръце, излязоха от трапезарията.
— Много неща, татко — отвърна самодоволно тя.
— Някое от тях сигурно е свършило добра работа — отбеляза старият вълшебник. — Дурник, бъди така добър и ми напълни чашата, приятелю. — Той подаде празната си халба на ковача, който седеше до бъчвата с пиво.
Поулгара беше толкова доволна от успеха си, че дори не направи никакъв коментар.
Полунощ отдавна беше отминала. Еранд изведнъж се събуди леко уплашен.
„Ти наистина имаш много здрав сън“ — долови момчето някакъв глас, който сякаш говореше в ума му.
„Сънувах нещо“ — отвърна Еранд.
„Забелязах — изрече сухо гласът. — Облечи се. Имам нужда от теб в тронната зала.“
Еранд послушно стана от леглото, бързо облече туниката си и обу меките сендарски ботуши.
„Тихо — предупреди го гласът. — Да не събуждаме Поулгара и Дурник.“
Гласът и момчето безшумно излязоха, спуснаха се по дългите празни коридори и стигнаха до Тронната зала на риванския крал — огромно помещение, в което преди три години Еранд беше поставил Кълбото на Алдур в дланта на Гарион, променяйки завинаги неговия живот.
Когато Еранд отвори, голямата врата леко изскърца. Изведнъж отвътре прозвуча глас:
— Кой е?
— Аз съм, Белгарион — отговори му Еранд.
Голямата зала беше осветена от мекото синьо сияние на Кълбото на Алдур. То стоеше върху дръжката на огромния меч на Рива, окачен с острието надолу над трона.
— Защо се разхождаш толкова късно, Еранд? — попита Гарион.
— Беше ми казано да дойда тук — отвърна Еранд.
Гарион го погледна въпросително.
— Беше ти казано? И кой ти каза?
— Знаеш кой — рече Еранд, влезе в тронната зала и затвори вратата. — Той.
Гарион примигна.
— Значи той разговаря и с теб?
— Сега го направи за пръв път. Но аз зная за него.
— Ако той никога не е… — Гарион замълча и рязко вдигна глава към Кълбото. Меката синя светлина на камъка изведнъж се промени и стана наситена, гневно червена. Еранд съвсем ясно чу странен звук. Навремето, докато бе носил Кълбото, ушите му бяха привикнали към кристалните, бляскави звуци на неговата песен, но сега те изведнъж бяха придобили грозен, стоманен полутон. Като че камъкът бе срещнал нещо, което го бе изпълнило с огромен гняв.
„Пазете се! — изрече гласът, който и двамата чуваха съвсем ясно. Тонът беше такъв, че не можеше да бъде оставен без внимание. — Пазете се от Зандрамас!“
5.
Веднага щом се съмна, двамата отидоха да потърсят Белгарат. Еранд усещаше, че Гарион е разтревожен. Самият той чувстваше, че предупреждението, което бяха получили, е толкова важно, че всичко останало трябва да бъде оставено на заден план. Всъщност двамата не бяха разговаряли много за това в тъмните тихи часове, докато седяха в Тронната зала на риванския крал, очаквайки първите слънчеви лъчи. И двамата наблюдаваха внимателно Кълбото на Алдур, но след странния миг на ален гняв камъкът отново бе започнал да излъчва привичната си лазурносиня светлина.
Намериха Белгарат седнал пред наскоро запаления огън в ниската зала близо до кралските кухни. На масата пред него имаше голямо парче хляб и внушителен резен сирене. Еранд погледна към хляба и сиренето, изведнъж осъзна колко е гладен, и се запита дали Белгарат би споделил с него закуската си. Старият вълшебник изглеждаше потънал в мисли и се взираше в танцуващите пламъци. Дебелата сива
