колко път мога да измина.
— Имам по-интересни занимания, отколкото да те наблюдавам по цял ден, знаеш ли? — изръмжа раздразнителният старец.
— Но ти не трябва да го правиш.
— Трябва. Този месец е моят ред.
Еранд го погледна изумено.
— Не знаеше ли, че някой от нас те наблюдава всеки път, когато излизаш?
— Че защо ви е притрябвало да правите това?
— Помниш Зедар, нали?
Еранд въздъхна тъжно и отвърна:
— Да.
— Ако му съчувстваш, значи хвърляш състраданието си на вятъра — заяви Белдин. — Той получи онова, което заслужаваше.
— Никой не заслужава това.
Белдин изсумтя, после се изсмя рязко и отблъскващо.
— Той имаше късмет, че го настигна Белгарат. Ако бях аз, щях да направя много повече от това да го затворя в скалите. Но това е встрани от темата на нашия разговор. Помниш ли защо Зедар те намери и те взе?
— За да открадне Кълбото на Алдур.
— Точно така. Доколкото ни е известно, ти си единственият човек освен Белгарион, който може да докосне Кълбото и да остане жив. Други хора също знаят това, така че трябва да свикнеш с мисълта, че те наблюдават. Няма да ти позволим да отидеш сам някъде, където някой може да те плени. Е, ти не отговори на въпроса ми.
— На кой въпрос?
— Защо си дошъл чак в тази част от Долината?
— Трябва да открия нещо.
— И какво е то?
— Не зная. То е някъде тук. Какво има ей натам?
— Нищо друго освен дървото.
— Значи сигурно е то. Иска да ме види.
— Да те види ли?
— Може би не използвам точната дума.
Белдин го погледна и се навъси.
— Сигурен ли си, че е дървото?
— Не, всъщност не. Зная, че нещо в тази посока просто е… — Еранд се поколеба. — Искам да кажа, че нещо просто ме зове да отида при него. Това ли са подходящите думи?
— То говори на теб, не на мен. Избери онази дума, която ти харесва. Добре, да тръгваме тогава.
— Искаш ли да пояздиш? — предложи Еранд. — Конят може да носи и двама ни.
— Още ли не си му измислил име?
— „Кон“ звучи достатъчно добре. Струва ми се, че въобще не му е необходимо име. Искащ ли да пояздиш?
— Че защо ми е притрябвало да яздя, когато мога да летя?
Еранд изведнъж изпита остро любопитство.
— Как се чувства човек? — попита той. — Искам да кажа как се чувства, докато лети?
Очите на Белдин изведнъж се промениха, станаха замислени и почти нежни.
— Дори не би могъл да си го представиш — рече той. — Просто ме следи с поглед. Когато стигна до дървото, ще опиша няколко кръга над него, за да ти го покажа. — Вълшебникът се наведе във високата трева, разпери ръце и направи силен скок. Издигна се във въздуха, изведнъж блесна, след това тялото му се покри с пера и той литна към небето.
Огромното самотно дърво се извисяваше в средата на широка поляна. Стволът му беше по-голям от къща, разперените му на всички страни клони покриваха безброй акри земя, короната му се издигаше на стотици стъпки във въздуха. То беше невероятно старо. Корените му достигаха до самото сърце на света, клоните му докосваха облаците. То беше само и смълчано, сякаш създаваше връзка между небето и земята — връзка, чиято цел бе неведома за човешкия ум.
Когато Еранд и конят навлязоха в сенките под клоните, Белдин се спусна към земята, увисна във въздуха и падна, сякаш се препъна, преди да приеме истинската си форма.
— Добре — изръмжа той. — Ето го дървото. А сега какво?
— Не съм сигурен — Еранд скочи ловко от гърба на коня и се приближи по меката, еластична трева към огромния ствол. Чувството, излъчващо се от разума на дървото, сега беше много силно. Еранд се приближи към дървото, изпълнен с любопитство, все още неспособен да определи какво иска от него то.
След това момчето протегна ръка и я сложи върху неравната кора. И в мига, когато я докосна, разбра. Съвсем неочаквано научи цялата истина за съществуването на дървото. Разбра, че може да погледне милиони години назад, към онези утрини, когато светът току-що е възниквал от първичния хаос, от който са го сътворили боговете. Изведнъж почувства невероятната безконечност на времето, през което земята се люшкала в тишина, очаквайки появата на човека. Видя безкрайната смяна на сезоните, усети стъпките на боговете по земната повърхност. Научи онова; което знаеше и дървото: погрешната представа на човека, зад която се криеше разбирането му за времето. На човека бе нужно да разделя времето на отделни периоди, да го разкъсва на обозрими части — епохи, векове, години, часове. Ала това вечно дърво разбираше, че времето представлява единна цялост — че е не просто повторение на едни и същи събития, а се движи от своето начало към окончателната си цел. Цялото това удобно разкъсване на части, което хората използваха, за да направят времето по-податливо за своите представи, беше напълно безсмислено. И дървото го беше повикало тук, за да му разкрие тази проста истина. Щом Еранд разбра този факт, дървото му засвидетелства своето приятелство и любов.
Еранд бавно отдели връхчетата на пръстите си от кората, след това се обърна и се приближи към мястото, където стоеше Белдин.
— Това ли беше? — попита гърбавият вълшебник. — Това ли беше всичко, което поиска то от теб?
— Да. Това е всичко. Вече можем да се връщаме.
Белдин го погледна проницателно.
— Какво ти каза то?
— Такова нещо не може да се изрази с думи.
— Опитай се.
— Ами… то сякаш ми говореше, че обръщаме прекалено много внимание на отминаващите години.
— Това ще ми бъде от голяма помощ, Еранд.
Еранд се мъчеше да се изрази по-добре, опитваше се да намери думите, способни да изразят онова, което беше научил.
— Нещата се случват в тяхното време — рече накрая той. — И няма никакво значение колко много или малко части от времето, наричани от нас години, изминават между тях.
— Но за какви неща стова дума?
— За важните. Наистина ли трябва да ме следваш през целия път до дома?
— Да. Трябва да те държим под око. Тръгваш ли вече?
— Да.
— Аз ще бъда там. — Белдин посочи извития като дъга син купол на небето, потрепера, прие формата на ястреб и се издигна високо във въздуха, размахвайки силно криле.
Еранд се качи на дорестия кон. Тъжното му настроение се предаде по някакъв начин на животното. Вместо да галопира, конят се обърна и пое на север, по обратния път към къщата, сгушена в малката долина.
Докато яздеше бавно през златистата, огряна от слънцето трева, момчето обмисляше посланието на вечното дърво. Беше потънало в размисъл и не обръщаше почти никакво внимание на околната местност. Тъкмо затова не забеляза облечената в богати одежди фигура с нахлупена върху главата качулка. Тя
