— Може би, но не смятам да поемам излишен риск. Щом ароматът ми дава предимство, ще го използвам.
— Това е умно.
— О, Еранд! — засмя се тя. — Ти си много приятно момче.
Посещенията на Хетар и Адара не бяха изцяло плод на приятелската им привързаност към семейството на Белгарат. Бащата на Хетар бе крал Чо-Хаг, главатарят на племенните вождове на Алгария. Той живееше най-близо до кулата на вълшебника от всички владетели на алорните и чувстваше, че е негов дълг да осведомява Поулгара за събитията по света. От време на време изпращаше сведения за развоя на безкрайната кървава война в южен Ктхол Мургос, където Кал Закат, императорът на Малореа, продължаваше своя неуморен поход през равнините на Хага, насочил се към голямата южна гора в Горуд. Кралете на Запада бяха в недоумение за привидно безпричинната омраза, която Закат изпитваше към своите братовчеди от Мургос. Имаше слухове за лична обида, нанесена някога в миналото, но в това бе замесено името на Таур Ургас, а Таур Ургас бе загинал в битката при Тул Марду. Враждебността на Закат към мургите обаче не бе загинала заедно с този безумец, който бе техен владетел; сега императорът бе повел своите малореанци в безмилостен поход с явната цел да заличи от човешката памет всички следи от съществуването на мургите.
В Толнедра здравословното състояние на император Ран Боруни XXIII, бащата на кралица Се’Недра от Рива, бе много тежко. Тъй като той нямаше син, който да наследи императорския трон в Тол Хонет, великите родове на империята водеха недостойна борба за престола, изпълнена с низки интриги. Огромни подкупи се предаваха от ръка на ръка, нощем из улиците на Тол Хонет плъзваха убийци с остри кинжали и шишенца със смъртоносни отрови, които тайно купуваха от хората-змии от Нийса. Ала хитрият Ран Боруни за голямо разочарование и гняв на родовете Хонет, Вордю и Хорбит бе назначил генерал Варана, херцога на Анадил, за свой регент. Варана, установил почти абсолютен контрол върху военните легиони, взе решителни мерки да обуздае изстъпленията на родовете и тяхното боричкане за трона.
Ала междуособните войни на ангараките и не по-малко ожесточените борби на великите херцози в Толнедранската империя не представляваха особен интерес за кралете на алорните. Владетелите на Севера бяха много по-загрижени за тревожното възраждане на култа към Мечката. Тревога будеше и тъжната, но неоспорима истина, че управлението на крал Родар от Драсния съвсем ясно клони към залез. Родар, въпреки грамадното си туловище, бе проявил изумителен военен гений по време на военния поход, чиято кулминация бе битката при Тул Марду; ала Чо-Хаг тъжно съобщи, че огромният владетел на Драсния е започнал да забравя различни неща и че поради огромното си тегло вече не можел да стои на краката си без чужда помощ и често заспивал, дори докато се занимавал с най-важните държавни дела. Неговата очарователна млада кралица Порен правела всичко, на което била способна, за да облекчи бремето, произтичащо от императорската корона, но за всички, които го познавали, било ясно, че крал Родар няма да управлява още дълго.
Най-сетне, към края на една сурова зима, сковала земята в сняг и лед, по-дебел, отколкото помнеха и най-старите хора, кралица Порен изпрати куриер в долината с молба Поулгара да отиде в Боктор и да приложи целебните си умения върху краля на Драсния. Пратеникът пристигна късно през един мрачен следобед. Бледото слънце уморено потъна в легло от лилави облаци, надвиснали ниско над планините на Улголандия. Пратеникът се бе увил в дебела наметка от самурова кожа, ала дългият му заострен нос стърчеше от топлата дълбока качулка и веднага издаваше самоличността му.
— Силк! — възкликна Дурник, когато дребничкият драснианец слезе от коня в заснежената дворче пред хижата. — Какво правиш тук, толкова далеч от дома си?
— Замръзвам — отговори Силк. — Надявам се, че сте напалили хубав огън.
— Поул, виж кой е дошъл! — извика Дурник. Поулгара отвори вратата, за да види кой е техният посетител.
— А, принц Келдар! — възкликна тя и се усмихна на дребния човек с лице на плъх. — Да не би да си плячкосал Гар ог Надрак до такава степен, че идваш да търсиш нови територии за грабежите си?
— Не — отвърна й Силк, потропвайки с премръзнали крака по земята. — Направих грешка и на път за Вал Алорн минах през Боктор. Порен насила ме принуди да избера заобиколния маршрут.
— Влизай — покани го Дурник. — Аз ще се погрижа за коня ти.
Силк свали самурената си наметка, застана треперещ от студ пред камината и протегна ръце към пламъците.
— През последната седмица много студувах — измърмори той. — Къде е Белгарат?
— Той и Белдин са някъде на изток — отговори Поулгара и забърка чаша вино с подправки, за да му помогне да се стопли. — Не знам точно къде.
— Това няма значение. Всъщност аз дойдох да се видя с теб. Чула си, че крал Родар е зле, нали?
Тя кимна, после вдигна нагорещения до червено ръжен и го потопи във виното. Горещото желязо предизвика бълбукане и съскане в алената течност.
— Хетар ми донесе новини за това миналата есен. Успяха ли лекарите да определят каква е болестта му?
— Старост — сви рамене Силк и с благодарност пое чашата от ръцете й.
— Всъщност Радар не е толкова стар.
— Но е прекалено тежък. Излишното тегло уморява човек с времето. Порен е отчаяна. Тя ме изпрати да те помоля, не — по-скоро да падна на колене пред теб. Ела в Боктор и виж какво можеш да направиш. Помоли ме да ти съобщя, че ако не дойдеш, Родар няма да дочака пристигането на гъските в северното небе.
— Наистина ли положението е толкова лошо?
— Не съм лекар — отвърна Силк. — Но кралят хич не изглежда добре. Май умът вече му изневерява. Дори започна да губи апетит, а това е лош признак за човек, който винаги е ял по седем големи блюда на ден.
— Разбира се, че ще дойдем — заяви без колебание Поулгара.
— Само първо ме оставете да се стопля — рече умоляващо Силк.
Свирепа виелица ги задържа няколко дни на юг от Алдурфорд. Снежната фъртуна се спусна шеметно от планините на Сендария и профуча бясно през откритите равнини на северна Алгария. Все пак имаха късмет и попаднаха в лагера на дружина скитащи пастири точно когато се разрази бурята. Прекараха дните на буреносни ветрове и снежни виелици, разположени удобно в топлите каруци на гостоприемните алгарци. Когато най-сетне времето се промени, пътешествениците забързаха към Алдурфорд, прекосиха реката и стигнаха до широкия път, който продължаваше към Боктор през покритите със сняг блата.
Кралица Порен, все още хубава въпреки тъмните кръгове под очите, разкриващи съвсем красноречиво тревогата на безсънните й нощи, ги поздрави пред портите на двореца на крал Родар.
— О, Поулгара! — възкликна тя и прегърна вълшебницата, обзета от благодарност и облекчение.
— Скъпа Порен — отвърна Поулгара, докато обгръщаше с ръце малката, изтощена от грижи драснианска кралица. — Щяхме да пристигнем и по-рано, но ни задържа лошото време. Как е Родар?
— Отслабва всеки ден — отговори Порен безнадеждно. — Сега дори Кева го уморява.
— Вашият син?
Порен кимна.
— Следващият крал на Драсния. Той е само на шест години. Твърде млад е, за да се възкачи на трона.
— Добре, да видим какво можем да направим, за да забавим това.
Състоянието на крал Родар беше дори по-лошо от онова, което им бе описал Силк. Еранд бе запомнил краля на Драсния като пълен, весел човек с проницателен ум и на пръв поглед неизчерпаема енергия. Сега той бе отпуснат, кожата му бе добила сивкав оттенък и изглеждаше увиснала, прорязана от дълбоки бръчки. Кралят не можа да се изправи; още по-сериозни тревоги будеше фактът, че легнал владетелят си поемаше дъх с мъчително хриптене. Гласът му, някога достатъчно силен, за да събуди цяла спяща армия, се бе превърнал в слабо хъхрене. Когато влязоха, Родар ги поздрави с уморена усмивка, но само след неколкоминутен разговор задряма отново.
