— Мисля, че трябва да остана насаме с него — обърна се Поулгара към останалите. Решителният й глас изразяваше увереност, че може да се справи със ситуацията, но бързият поглед, който размени със Силк, вдъхваше малко надежда за възстановяването на болния крал.
След малко вълшебницата излезе от стаята на Родар. Лицето й беше сериозно.
— Е? — попита Порен. Очите й бяха изпълнени със страх.
— Ще бъда откровена — каза Поулгара. — Познаваме се от достатъчно време, за да крия истината от теб. Мога малко да облекча му дишането и с това да намаля до известна степен страданията му. Разполагам със средства, които са в състояние да го направят по-жизнен за известно време. Но трябва да ги използваме пестеливо, може би единствено когато се налага да вземе някакво важно решение.
— Ала не можеш да го излекуваш, така ли? — В гласа на Порен се промъкнаха сълзи.
— Състоянието му не се поддава на лечение, Порен. Тялото му е съвсем изтощено. От години му казвам, че обилната храна ще го убие. Той тежи колкото трима нормални мъже. Човешкото сърце просто не е в състояние да се справи с такова натоварване. През последните години не е правил никакви физически упражнения, а хранителният му режим категорично е възможно най-неподходящият, който би могъл да избере.
— Не би ли могла да използваш някакво вълшебство? — попита отчаяно драснианската кралица.
— Порен, ще трябва наново да изградя тялото му. Нищо у него вече не функционира както трябва. Вълшебствата тук са напълно безсилни. Съжалявам.
Две големи сълзи блеснаха в очите на кралица Порен.
— Колко живот му остава? — попита тя и гласът й се стопи до шепот.
— Няколко месеца. Най-много половин година.
Порен кимна, а след това, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи, вдигна смело брадичка.
— Когато решиш, че може, моля те, дай му от твоите лекарства. Те ще избистрят ума му. Ние двамата трябва да поговорим. Налага се да уредим някои неща — за нашия син и за Драсния.
— Разбира се, Порен.
Няколко дни по-късно мразовитият студ на тази дълга сурова зима внезапно намаля. От залива Черек към вътрешността на страната през нощта духна топъл вятър и донесе със себе си поройна дъждовна буря. Тя превърна преспите, задръстили широките улици на Боктор, в подгизнала кафява киша. Рязката промяна на времето накара Еранд и принц Кева, наследника на драснианския трон, да останат затворени в двореца. Престолонаследникът Кева бе здраво момче с тъмна коса и сериозно лице. Също като баща си, болния крал Родар, Кева имаше подчертано предпочитание към червения цвят и обикновено носеше кадифен жакет и опънати по тялото алени панталони. Въпреки че Еранд беше по всяка вероятност с около пет години по- голям от принца, двамата почти веднага се сприятелиха и заедно откриха какво огромно забавление може да представлява търкалянето на дървена топка в ярки цветове по каменното стълбище. Ала след като подскачащото кълбо събори един сребърен поднос от ръцете на главния иконом, доста настоятелно ги помолиха да си намерят други развлечения.
Двамата се разхождаха известно време из кънтящите мраморни зали на палата, Кева облечен в одежди от яркочервено кадифе, а Еранд в здрави селски дрехи от кафяв плат. Накрая стигнаха до голямата бална зала. В единия край на огромното помещение от горните етажи на палата се спускаше широко мраморно стълбище, застлано с пурпурен килим. От двете страни на тези внушителни стъпала имаше гладки мраморни парапети. Момчетата се загледаха замислено в еднаквите им бляскави плоскости. Изведнъж и двамата осъзнаха огромните възможности на хлъзгавия мрамор. По цялата дължина на всяка стена бяха наредени полирани столове, а върху всеки стол беше поставена червена кадифена възглавница. Момчетата огледаха парапетите, след това хвърлиха поглед към възглавниците. После и двамата се обърнаха, за да се уверят, че близо до големите двойни врати в задната част на залата няма нито стражи, нито дворцови служители.
Еранд предвидливо затвори вратите, а после двамата с принц Кева се заловиха за работа. Имаше предостатъчно столове и кадифени възглавници. Когато всичките възглавници бяха струпани на две купчини в края на парапетите на мраморното стълбище, се образуваха две твърде внушителни планини.
— Е? — рече въпросително Кева, когато всичко беше готово.
— Май вече сме готови — отвърна Еранд.
Двете момчета изкачиха стълбището и след миг всеки яхна по един от гладките хладни парапети, спускащи се величествено към белия мраморен под на балната зала някъде далеч, далеч надолу.
— Старт! — извика Кева. Двамата се плъзнаха надолу, набраха страхотна скорост по мрамора и накрая тупнаха в куповете меки възглавници.
Смеейки се от удоволствие, двете момчета изтичаха обратно по стълбите и отново полетяха надолу. Като цяло следобедът премина доста приятно, докато най-сетне една от възглавниците не се пръсна по шевовете и не изпълни неподвижния въздух на голямата бална зала с гъша перушина, разпръскваща се полека във всички посоки. Това съвсем естествено се случи точно в момента, когато Поулгара дойде да ги търси. Някак винаги се случва така — в мига, когато нещо се счупи, разлее или събори, някой възрастен да се появи сякаш изневиделица. Разбира се, няма никакво време за почистване, затова такива ситуации винаги водят до възможно най-фаталните последствия.
Двойните врати на залата се отвориха и влезе Поулгара, царствено красива в одеждите си от синьо кадифе. Тя погледна със строго лице двете момчета, застанали с виновен вид да купчините възглавници. Около тях се въртеше същинска вихрушка от перушина.
Еранд трепна и затаи дъх.
Вълшебницата съвсем тихо затвори вратата и бавно тръгна към тях. Токовете на обувките и кънтяха зловещо по мраморния под. Тя погледна голите столове край стените на залата, след това хвърли поглед към мраморните парапети и най-накрая спря очи върху момчетата, по които падаха пера. А после без никакво предупреждение изведнъж започна да се смее със силен, топъл, звучен смях, който изпълни всички кътчета на празната зала.
Еранд се почувства някак недоволен от тази реакция. Той и Кева бяха направили всичко възможно, за да си навлекат неприятности, а тя само се разсмя — нищо повече! Не ги сгълча, нито ги обсипа с хапливи коментари, съвсем нищо освен смях. Еранд съвсем определено почувства, че дързостта му не е оценена както подобава; а това показваше, че Поулгара не приема случилото се с подобаващата сериозност. Момчето изпита известно неудобство от цялата работа. Та то заслужаваше упреците, които вълшебницата отказваше да отправи към него.
— Момчета, вие ще почистите, нали? — попита ги тя.
— Разбира се, лейди Поулгара — увери я бързо Кева. — Тъкмо щяхме да го направим.
— Чудесно, ваше височество — рече тя. Ъгълчетата на устните й все още потрепваха. — Наистина се постарайте да съберете всички тези пера.
И се обърна и излезе от залата. Ехото на смеха продължи да се носи във въздуха.
След тази случка момчетата бяха наблюдавани твърде старателно. За това нямаше специално назначени хора, на наблизо винаги имаше някой, който им нареждаше да спрат преди нещата съвсем да се изплъзнат от контрол.
След около седмица, когато дъждовете бяха преминали, а кишата по улиците се бе разтопила, Еранд и Кева седяха на пода в една стая, застлана с килим, и строяха кула от дървени кубчета. Силк, облечен прекрасно в дрехи от фино черно кадифе, седеше близо до прозореца и внимателно четеше едно съобщение. Беше го получил тази сутрин от съдружника си Ярблек, който бе останал в Гар ог Надрак да се грижи за търговските дела. Към десет часа предобед в стаята влезе един прислужник и поговори около минута с дребния мъж. Силк кимна, изправи се и отиде да мястото, където играеха момчетата.
— Какво ще кажете за глътка чист въздух, господа? — попита ги той.
— Разбира се — отвърна Еранд и веднага скочи.
— А ти, братовчеде? — обърна се Силк към Кева.
— Разбира се, ваше височество — отвърна момчето.
Силк се засмя.
— Трябва ли да бъдем толкова официални, Кева?
— Мама казва, че винаги трябва да използвам подходящите обръщения — отговори сериозно Кева. —
