— О… — Хетар изглеждаше объркан. — Ами… толкова. — И той разпери ръце да покаже.
— И никой ли не си направи труда да го премери?
— Ами… сигурно са го премерили. Мама и останалите жени, те се занимаваха с него, когато се появи на бял свят.
— А колко тежи?
— Някъде колкото голям заек. Всъщност малко повечко… Горе-долу колкото една от онези пити кашкавал, които правят в Сендария.
— Разбирам. Вероятно на дължина бебето е било към две педи и е тежало около четири килограма. Това ли се опитваш да ни кажеш? — Тя го гледаше неотклонно в очите.
— Нещо такова, да.
— Тогава защо не ни го каза направо? — попита вълшебницата, изгубила всякакво търпение.
Той я погледна сепнато.
— Наистина ли е толкова важно?
— Да, Хетар. Наистина е толкова важно. Жените обичат да знаят тези неща.
— Ще трябва да запомня това. Всъщност интересуваше ме само дали има необходимия брой ръце, крака, уши, пръсти — такива неща. Освен това се погрижих първата му храна да бъде кобилешко мляко, естествено.
— Естествено — изрече тя язвително.
— Това е много важно, Поулгара — увери я воинът. — Първото нещо, което пие всеки алгар, е кобилешко мляко.
— Предполагам, че това го прави отчасти кон.
Хетар примигна.
— Не, разбира се, че не. Но установява някаква връзка с конете.
— Ти ли издои кобилата за първото му хранене? Или го накара да изпълзи и да си я намери сам?
— Приказваш много странно, Поулгара.
— Хвърли вината за това върху възрастта ми — изрече тя със заплашителен глас.
Воинът долови този тон почти веднага.
— Не, не бих го направил.
— Умно решение — измърмори Дурник. — Каза, че си се изкачвал в планините на Улголандия.
Хетар кимна и каза:
— Помниш ли хрулгините?
— Кръвожадните коне, които се хранят с месо? Разбира се.
— Имам една идея, която бих искал да изпробвам. Разбира се, възрастните хрулгини не се поддават на опитомяване, но може би ако успея да хвана някое от техните жребчета…
— Това е много опасно, Хетар — предупреди го Белгарат. — Цялото стадо ще защити малкото.
— Все пак има начини да се отделят жребчетата от стадото.
Поулгара го погледна неодобрително и попита:
— Дори ако успееш, какво възнамеряваш да правиш с тези зверове?
— Ще ги опитомя.
— Те не могат да бъдат опитомени.
— Никой никога не е опитвал да го направи. А дори и да не успея да ги опитомя, може да ми се удаде да ги чифтосам с обикновени коне.
Дурник изглеждаше изумен.
— Защо са ти притрябвали коне с нокти и вълчи зъби?
Хетар се вгледа замислено в огъня.
— Те са по-бързи и по-силни от обикновените коне — отвърна той. — Могат да скачат много по-далеч и… — Гласът му заглъхна.
— И защото не би могъл да понесеш мисълта, че не можеш да яздиш нещо, което прилича на кон — завърши вместо него Белгарат.
— Може би наистина е така — призна Хетар. — Но те ще дадат огромно преимущество на ездачите си по време на битка.
— Хетар — намеси се Дурник. — Най-важното нещо в Алгария е добитъкът нали? Наистина ли ти се иска да отгледаш порода коне, които биха възприемали кравата като вкусна храна?
Хетар се намръщи, почеса брадичката си и призна:
— Не бях помислял за това.
Сега, след като Еранд вече си имаше кон, периметърът за разходките му се увеличи. Енергията на младия жребец беше буквално неизтощима. Той можеше да тича през по-голямата част от деня, без да се изморява. Еранд беше все още момче и теглото му не представляваше никакво бреме за буйното животно. Двамата се носеха свободно сред безкрайните, обрасли с треви хълмове на южна Алгария и из безбрежната, осеяна с дървета шир на Долината на Алдур.
Всяка сутрин момчето ставаше рано и изяждаше закуската си, знаейки, че дорестият жребец го чака пред къщата. Веднага след закуска двамата се понасяха в галоп през росната трева, която блестеше зелена и тучна под ярките, златни лъчи на утринното слънце. Изкачваха се по полегатите склонове на хълмовете, а хладният благоуханен въздух свистеше край тях. Поулгара, изглежда знаеше инстинктивно защо двамата изпитват такава нужда да тичат, затова не казваше нищо на Еранд, когато момчето бързо изгълтваше храната. То седеше на самия крайчец на стола и в мига, когато чинията пред него се опразваше, хукваше към вратата и се впускаше в деня, който го очакваше. Вълшебницата го следеше нежно с очи и отговаряше с разбираща усмивка, когато Еранд я молеше да го извини.
Една слънчева, росна сутрин в края на лятото, когато високата трева изглеждаше златиста и натежала от зрели семена, Еранд изскочи от вратата и докосна наведения врат на приятеля си, който го очакваше, с нежна, милваща длан. Конят потрепера от удоволствие и направи няколко подскачащи стъпки, нетърпелив да се впусне в бяг. Еранд се засмя, стисна гривата му в шепа, вдигна крак и се метна върху силния лъскав гръб с едно-единствено ловко движение. Жребецът вече тичаше — още преди момчето да се бе настанило на гърба му. Двамата се втурнаха в галоп по полегатия хълм, после поспряха за миг, за да се насладят на ширналата се пред тях позлатена от слънцето равнина. След това заобиколиха малката долина, където се издигаше къщата със сламения покрив, и поеха на юг, към вътрешността в Долината на Алдур.
Днес ездата им не беше както много често досега екскурзия, лишена от цел и посока. От няколко дни Еранд чувстваше присъствието на някакво странно съзнание, излъчващо се от Долината. То го зовеше и в мига, когато изскочи от вратата, той изведнъж реши, че трябва да разбере какво точно представлява онова, което го вика така тихо и настойчиво.
Двамата навлязоха в тихата Долина на Алдур. Минаваха край спокойно пасящи елени и любопитни зайци и Еранд почувства, че странното присъствие се усеща още по-силно. То бе особен разум, в който над всичко владееше невероятно голямо търпение — момчето си помисли, че това е способност да очакваш безброй години отговор на някой свой въпрос.
Когато се изкачиха на билото на висок объл хълм на няколко левги западно от кулата на Белгарат, лека сянка на птица потрепна върху тревата пред тях. Еранд вдигна глава и видя ястреб със сини пера по разперените криле — носеше се с лекота в стопления от слънцето въздух. Докато момчето го наблюдаваше, ястребът се наклони, полетя встрани, после описа спирала към земята, очертавайки дълги, грациозни кръгове. Когато стигна златистите връхчета на узрялата трева, птицата разпери криле, изопна крака към земята и сякаш блесна като злато в утринния въздух. Щом моментният блясък се стопи, ястребът изчезна и на негово място се появи Белдин, потънал до пояс във високата трева и вдигнал любопитно едната си вежда.
— Какво правиш толкова далеч от дома, момче? — попита той без никакво предисловие.
— Добро утро, Белдин — поздрави го спокойно Еранд и се наведе напред, за да подскаже на коня, че иска да спрат за няколко минути.
— Знае ли Поул колко далече ходиш? — попита грозният дребосък, без да обръща внимание на учтивостта на Еранд.
— Може би не съвсем — призна момчето. — Знае, че излизам да яздя, но сигурно не й е известно точно
