— Но жребецът харесва и тебе.
— Аз винаги мога да ти дойда на гости — каза кралят на Рива. — Тук наистина няма достатъчно място, където може да тича. Освен това аз съм винаги толкова зает, че нямам за него толкова време, колкото би трябвало. Мисля, че за него ще е най-добре, ако дойде с тебе. Ти как мислиш?
Еранд се замисли. Мъчеше се да има предвид само доброто на младото животно, а не своите предпочитания. После погледна Гарион и разбра колко много му е струвало това щедро предложение. Когато най-сетне отговори, гласът му беше тих и много сериозен.
— Мисля, че имаш право, Белгарион. В Долината той наистина ще се чувства по-добре. Там няма да се налага да го затварят.
— Но ще трябва да го обучиш — каза Гарион. — Никой никога не го е яздил.
— Ще се справим с това — увери го Еранд.
— Значи ще дойде с теб — реши Гарион.
— Благодаря ти — каза просто Еранд.
— Наистина ми беше приятно да го направя, Еранд.
„И наистина го направи!“ Еранд чу гласа така ясно, сякаш той бе заговорил в ума му.
„Какво?“ — отвърна сепнато Гарион.
„Постъпката ти беше прекрасна, Гарион. Искам тези двамата да бъдат заедно. Предстои им да сторят някои неща, с които няма да се справят един без друг.“
След това гласът изчезна.
6.
— Най-добре е да започнеш, като сложиш на гърба му туника или палто — каза Хетар с тихия си глас. Високият алгар носеше обичайните си дрехи от черна кожа и стоеше до Еранд на пасището на запад от къщата на Поулгара. — Нека дрехите да носят твоята миризма. Целта ти е да го накараш да свикне с нея. Нека приеме идеята, че е съвсем нормално да носи нещо, миришещо на теб, върху гърба си.
— Но той нали вече знае каква е миризмата ми? — попита Еранд.
— Това е малко по-различно — отговори му Хетар. — Трябва да не избързваш с тези неща. Нали не искаш да го уплашиш. Ако се уплаши, ще се опита да те хвърли от гърба си.
— Ние сме приятели — опита се да му обясни Еранд. — Той знае, че няма да му направя нищо лошо. Тогава защо ще се опитва да направи нещо, с което би могъл да нарани мен?
Хетар поклати глава и погледна към хълмовете.
— Просто го направи, както ти обясних, Еранд — рече търпеливо той. — Повярвай ми, зная какво говоря.
— Добре, щом толкова искаш — отвърна Еранд. — Но си мисля, че това е истинска загуба на време.
— Довери ми се.
Еранд послушно сложи няколко пъти една от старите си туники върху гърба на коня, а животното го гледаше с любопитство и очевидно се питаше какво прави. Еранд много искаше Хетар да го разбере. Вече бяха прахосали почти целия предобед с внимателния подход към обучението на конете, който бе разработил алгарският воин с орловия нос. Ако бяха започнали направо, Еранд и конят вече щяха да галопират заедно сред безкрайната шир на хълмовете, простиращи се пред тях.
— Достатъчно ли е? — попита Еранд, след като бе сложил туниката си върху гърба на коня вече десетина пъти. — Може ли да се кача върху него?
Хетар въздъхна.
— Струва ми се, че трябва да се научиш как стова това по трудния начин — рече той. — Хайде, възседни го, щом искаш. Но опитай да избереш някое по-меко място, когато те хвърли.
— Няма да ме хвърли — отговори уверено Еранд, потупа дорестия жребец по врата и спокойно го поведе към мястото, където над тревата стърчеше голям объл камък.
— Не мислиш ли, че първо трябва да му сложим юзда? — попита го Хетар. — Така поне ще имаш нещо, за което можеш да се държиш.
— Не — отвърна Еранд. — Юздата няма да му хареса.
— Както искаш — сви рамене Хетар. — Направи го както искаш. Само гледай да не си счупиш нещо, когато паднеш.
— О, няма да падна.
— Кажи ми — знаеш ли какво означава думата „облог“?
Еранд се засмя и се качи върху камъка.
— Е — рече той. — Започваме. — И прехвърли единия си крак върху гърба на коня и го яхна.
Жребчето леко се дръпна, но спря и се разтрепера.
— Всичко е наред — увери го Еранд със спокоен глас.
Конят се обърна и го погледна с леко учудване в големите си блестящи очи.
— По-добре се хвани здраво за гривата — предупреди го Хетар, но в очите му странно защо се четеше озадачение, сякаш воинът не бе съвсем сигурен в думите, които току-що бе изрекъл.
— Няма нужда. — Еранд сви колене, като дори не докосна с пети кожата на дорестия жребец. Конят, направи плахо стъпка напред и после въпросително погледна през рамо.
— Точно така — окуражи го Еранд.
Конят направи още няколко стъпки, после спря и отново погледна през рамо.
— Добре — рече Еранд. — Много, много добре.
Жребецът радостно подскочи.
— Внимавай! — извика рязко Хетар.
Еранд се наведе напред, посочи една обрасла с трева могила, отдалечена на неколкостотин метра на югозапад, и прошепна в щръкналото ухо на коня:
— Хайде да отидем там.
Жребецът потрепна доволно и препусна към хълма с всичка сила. Когато след няколко секунди двамата стигнаха билото, животното намали скоростта, спря и гордо се огледа.
— Добре — рече Еранд и се засмя с истинска наслада. — А сега защо не отидем до дървото на ей онзи хълм?
— Това не е естествено — рече мрачно Хетар същата вечер, когато всички седяха около масата, огрявани от златистата светлина на огъня.
— Изглежда, че двамата се чувстват добре — меко каза Дурник.
— Но той прави всичко не така, както трябва — възрази Хетар. — Конят буквално трябваше да пощурее, когато той просто се метна отгоре му без никакво предупреждение. Освен това никога не съм виждал човек да казва на кон къде иска да отиде. Просто трябва да го направлява. Тъкмо затова са юздите.
— Еранд не е обикновено момче — обърна се към него Белгарат. — И конят не е обикновен кон. Има ли някакво значение, щом двамата се разбират и им е добре заедно?
— Това е неестествено — повтори Хетар объркано. — Чаках конят да изпадне в паника, но умът му остана абсолютно спокоен. Мога да узная какво мисли всеки кон, но единственото нещо, което изпитваше жребчето, когато Еранд се метна на гърба му, беше любопитство. Любопитство! Нито постъпи, нито помисли така, както би трябвало. — Воинът мрачно поклати глава и дългият кичур коса се залюля, сякаш подчертавайки мисълта му. — Това е неестествено — изръмжа той, като че ли това бяха единствените думи, с които би могъл да обобщи създалото се положение.
— Мисля, че вече се повтаряш, Хетар — напомни му Поулгара.
— Защо просто не изоставим тази тема — струва ми се, че тя просто не ти дава мира. Вместо нея ми разкажи за бебето на Адара.
Върху свирепото, ястребово лице на Хетар грейна израз на глуповато удоволствие.
— Момче е — каза той, преливащ от гордостта на мъж, станал наскоро баща.
— Разбрахме това — спокойно се намеси Поулгара. — А колко беше голямо, когато се роди?
