е бил вместилище на глупост и предразсъдъци. Ала през изтеклата година се появи нещо ново.
— О, така ли? — Белгарат го погледна въпросително.
— Има нов водач на култа — дори не знаем кой е той. В миналото последователите от едно село не се доверяваха на тези от съседното и не бяха достатъчно организирани, за да представляват какъвто и да било проблем. Новият им водач промени всичко това. За пръв път в своята история последователите на култа се подчиняват на заповеди, издадени от един човек.
Белгарат се намръщи и каза:
— Това наистина е сериозно.
— И е много интересно — намеси се Гарион. Изглеждаше малко объркан. — Но защо крал Анхег те изпрати от толкова далеч да предупредиш тъкмо мен? Доколкото зная, култът към Мечката никога не е успял да пусне корени тук, на Острова на ветровете.
— Анхег иска да те предупредя да вземеш предпазни мерки, тъй като омразата на новия култ е насочена директно срещу тебе.
— Към мене? Но защо?
— Ти си женен за толнедранка — обясни му Барак. — За последователите на този култ човек от Толнедра е по-голям враг, отколкото някой мург.
— Това явно е нововъзприета позиция — намеси се Се’Недра и разлюля къдриците си.
— Така разсъждават те — обърна се към нея Барак. — Повечето от тези глупци дори не познават ангараките. Но всички са виждали толнедранци — обикновено търговци, които продават твърде скъпо и непочтено. От хиляди години те чакат крал, който да вземе меча на Рива и да ги поведе на свещена война, покорявайки всички западни кралства. Когато този крал най-сетне се появи, първото нещо, което направи, беше да се ожени за толнедранска принцеса. Според тях следващият крал на Рива ще бъде някакъв мелез. Мразят те като отрова, скъпа ми кралице.
— Какъв абсурд! — възкликна тя.
— Разбира се, че е абсурд — съгласи се едрият черек. — Но абсурдността винаги е била отличителен белег на умовете, подчинени на някаква религия. Всички щяхме да бъдем по-добре сега, ако Мечока бе държал устата си затворена.
Белгарат изведнъж се засмя.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Барак.
— Може би най-безполезното нещо, което човек може да измисли, е да помоли Белар да държи устата си затворена — отвърна старият вълшебник, без да спира да се смее. — Спомням си, че веднъж приказва седмица и половина, без нито веднъж да прекъсне.
— И за какво говореше?
— Обясняваше на древните алорни защо не е умно да започват поход с каруци на север в началото на зимата. В онези дни човек наистина трябваше дълго време да говори на алорните, за да им втълпи някои неща.
— Всъщност това не се е променило кой знае колко — подхвърли Се’Недра и погледна дяволито съпруга си. После се засмя и докосна нежно ръката му.
Следващата сутрин беше ясна и слънчева. Както обикновено Еранд отиде до прозореца веднага щом се събуди, за да разбере какъв ще бъде денят. Погледна към града, видя яркото утринно слънце над Морето на ветровете и се усмихна. По небето нямаше нито едно облаче. Момчето облече туниката и панталоните, които Поулгара му беше приготвила, и отиде при останалите членове на семейството. Дурник и Поулгара седяха на две тапицирани с кожа кресла от двете страни на камината, разговаряха и пиеха чай. Както винаги Еранд пристъпи до Поулгара, обви ръце около раменете и и я целуна.
— Тази сутрин се събуди късно — рече тя и махна сплъстената коса от очите му.
— Бях уморен — отвърна момчето. — Миналата нощ не се наспах.
— Чух за това. — Вълшебницата почти разсеяно го взе в скута си и той се сгуши до мекото кадифе на синята и рокля.
— Вече е станал твърде голям за скута ти — отбеляза Дурник и се усмихна нежно на двамата.
— Зная — рече Поулгара. — Затова го гушвам толкова често, колкото мога. Много скоро той ще стане прекалено голям за прегръдките ми, затова трябва да му се радвам сега колкото се може повече. За момчетата е много хубаво да порастват, но ми липсва очарованието, когато някое малко дете се разхожда наоколо.
Някой тихо почука на вратата и след секунда при тях влезе Белгарат.
— О, добро утро, татко — поздрави го Поулгара.
— Добро утро, Поул — кимна той. — Добро утро, Дурник.
— Успя ли да завлечеш Барак до леглото снощи? — попита го Дурник и се засмя.
— Към полунощ го отмъкнахме в спалнята му. Синовете на Бранд ми помогнаха. Този човек става все по-тежък, колкото повече остарява.
— Ти обаче изглеждаш изненадващо добре — отбеляза Поулгара. — Особено като се вземе предвид, че цяла вечер се въртя около бъчвата с пиво на Гарион.
— Въобще не съм пил много — увери я старецът и се приближи до огъня, за да стопли ръцете си.
Тя го погледна и вдигна вежда.
— Наумил съм много неща — каза й той. После я погледна в очите. — Оправиха ли се нещата между Гарион и Се’Недра?
— Мисля, че да.
— Искам да сме сигурни. Не искам всичко тук да се разпадне. Аз ще трябва да се върна в Долината на Алдур, но ако ти смяташ, че трябва да останеш тук, за да държиш под око тези двамата, ще тръгна сам. — Гласът му беше сериозен, дори непреклонен.
Еранд погледна стареца и още веднъж му се стори, че в Белгарат сякаш живеят едновременно двама души. Когато всичко беше спокойно, той се наслаждаваше на свободата си, забавляваше се с пиене, измами и дребни кражби. Но когато възникнеше сериозен проблем, вълшебникът оставяше всичко това настрана и отдаваше неограничената си енергия и сила на ума, за да го разреши.
Поулгара тихо свали Еранд от скута си и погледна баща си.
— Значи е сериозно?
— Не зная, Поул — отвърна той. — Но не ми харесва, когато се случват разни неща, за които не зная нищо. Ако си приключила с онова, за което дойде, според мен е по-добре да се връщаме у дома. Веднага щом успея да изправя Барак на крака, ще го накарам да ни закара в Камаар. Оттам можем да вземем коне. Трябва да говоря с Белдин — искам да разбера дали знае нещо за Зандрамас.
— Ще бъдем готови, когато кажеш, че е време да тръгваме, татко.
Към обяд Еранд отиде в конюшнята да каже „довиждане“ на младия жребец. Беше му малко тъжно, че трябва да тръгват толкова скоро. Изпитваше истинска привързаност към Гарион и Се’Недра. Младият крал на Рива в много отношения му беше като брат, а Се’Недра беше прекрасна — когато не се престараваше да проявява своенравността си. Ала най-много щеше да му липсва конят. Еранд не мислеше за него като за животно. И двамата бяха млади и изпитваха взаимна радост от компанията си.
Момчето застана в центъра на площадката за езда и дългокракото животно започна да подскача около него. Изведнъж Еранд долови някакво движение с крайчеца на окото си, обърна се и видя, че се приближават Дурник и Гарион.
— Добро утро, Еранд — поздрави го кралят на Рива.
— Добро утро, Белгарион.
— Ти и конят, изглежда, си прекарвате прекрасно.
— Ние сме приятели — рече Еранд — Харесва ни да сме заедно.
Гарион погледа дорестия жребец почти с тъга. Той се приближи към краля и любопитно подуши дрехите му. Гарион почеса заострените уши на животното и прокара ръка по гладкото му блестящо чело. След това въздъхна.
— Искаш ли той да стане твой? — обърна се той към Еранд.
— Човек не може да притежава приятелите си, Белгарион.
— Имаш право — съгласи се Гарион. — Но какво ще кажеш, ако той дойде с теб в Долината на Алдур?
