хвърля в мрака. Заради омразата си към теб ще изплюя последната глътка въздух в дробовете си, проклети мой братко.“ — Гарион млъкна, усетил огромната, непреодолима ненавист на обезобразения бог, достигаща до съществото му след изтеклите безброй, безброй векове. Едва сега кралят на Рива разбра истинското значение на онова, което се беше случило в ужасния Град на Вечната нощ.
— Продължавай! — каза Белгарат. — Има още.
— Дядо, това е повече, отколкото мога да понеса.
— Чети! — Гласът на Белгарат изплющя като удар на камшик.
Изпълнен с чувство на безпомощност, Гарион отново вдигна книгата.
— „Знай, че ние сме братя, Белгарион, макар че омразата ни един към друг някой ден може да разкъса небесата. Ние сме братя, защото помежду ни е поделена ужасна задача. Ако някога прочетеш думите ми, това означава, че си моят палач — ти си ме унищожил. Така аз ти предавам тежестта на задачата, която ще поемеш оттук насетне. Предсказаното в тези страници е ужасяващо. Не позволявай то наистина да се случи. Унищожи света, ако е необходимо, унищожи и вселената, но не позволявай това да се случи. Здравей, мой омразни братко, и сбогом. Ние ще се срещнем — или вече сме се срещнали в Града на Вечната нощ — и спорът между нас ще получи окончателното си решение. Ала все още ни предстои да решим задачата на Мястото, което вече не съществува. Един от нас трябва да отиде там и да се изправи лице в лице с върховния ужас. Ако това си ти, не ни предавай и не се оставяй да бъдеш победен. Ако си изчерпал всички други възможни средства, отнеми живота на единствения си син, както отне моя живот.“
Книгата падна от ръцете на Гарион. Той се строполи на пода и се разрида неудържимо.
ВТОРА ЧАСТ
ПЕЛДАН
9.
Когато Гарион, Белгарат и Белдин се върнаха, Силк говореше насаме с някакъв мъж. Непознатият беше набит, косата и брадата му бяха прошарени, като напръскани със сребро, а на лявото му ухо висеше голяма златна обица.
— А, ето ви най-сетне — рече Силк. Беше сменил дрехите си и сега носеше обикновен жакет и панталони с избелял кафеникав цвят. — Това е капитан Кадиан. Той е човекът, който е откарал нашите хора на континента. — Силк погледна капитана. — Я им разкажи онова, което току-що каза на мен, капитане.
— Щом желаете, ще го сторя, ваше височество — съгласи се Кадиан. Като повечето мореплаватели, и той имаше дрезгав глас — според Гарион това се дължеше на силните бури и силните питиета, още повече че капитанът отпи глътка от голямата сребърна чаша, която държеше. — Значи — започна той — това се случи преди три дни. Току-що се бях върнал от Башад в Гандахар. Този град се намира до устието на река Маган. — Морякът направи недоволна физиономия. — Това място е нездравословно и твърде неприятно — само блата и джунгли. Както и да е, докарах тук слонова кост за Консорциума и щом го свалихме на брега, започнах да търся нов товар. Знаете, че човек не може да спечели никакви пари, ако корабът му стои на котва. Отидох до една таверна, където ме познават. Собственикът ми е стар приятел — на младини плувахме заедно. Та този човек се ослушва за поръчки, които мога да изпълня. И значи отидох там и той веднага ме попита дали се интересувам от кратко и лесно пътуване с добро заплащане. Казах му, че подобни предложения винаги ме интересуват, но преди да реша дали да приема, трябва да знам какъв товар трябва да превозя. Има някои неща, които не обичам да качвам на борда — крави например. Те така цапат трюмовете, че след това трябва да се чисти цели седмици. И моят приятел ми каза, че няма да возя никакъв товар, а само някакви хора, които искали да отидат на континента. Отговорих му, че няма да е зле да поговоря с тях. Той ме заведе в една задна стая при четирима души — двама мъже, една жена и едно малко момченце. Единият от тях беше облечен в скъпи дрехи — помислих си, че е някакъв благородник — но през цялото време говори другият.
— Имаше ли нещо необикновено в този човек? — намеси се Силк.
— Тъкмо щях да го кажа. Онзи, дето приказваше, носеше обикновени дрехи, но не това привлече вниманието ми. Отначало си помислих, че е сляп — заради очите му, разбирате ли. Но после си рекох, че вижда достатъчно добре, въпреки че очите му бяха напълно безцветни. Преди време на кораба имах готвач и едното му око изглеждаше по същия начин. Той имаше непоносим характер и готвеше отвратително. Та значи онзи мъж с белите очи каза, че той и приятелите му трябвало да стигнат много бързо в Пелдан и че не искал да се разчува, че заминават там. След това ме попита дали зная някакво място извън градчето Селда, където мога да ги сваля на брега, без никой да научи. Казах му, че знам. — Капитанът замълча и се почеса лукаво по носа. — Почти всеки капитан знае десетки такива кътчета — на всички ни е известно що за хора са митничарите навсякъде по света. Обаче в мен започнаха да се зараждат разни подозрения. Хора, които искат да приключат пътуването си на усамотено място край брега, обикновено не кроят нищо добро. Е, от друга страна незаконните дела на всеки са си чисто негова работа, но ако и аз съм замесен, значи стават и моя работа. Мога да се забърквам в неприятности, без други да ми помагат, но… — Капитанът отпи дълга глътка от халбата си и изтри уста с опакото на ръката си. — Та както казах, взех да ставам подозрителен. Дори щях да им кажа, че всъщност не се интересувам от предложението им, но жената прошепна нещо на онзи с белите очи — не чух какво. Тя беше облечена в някакво дълго наметало, по-точно нещо като роба от черен сатен с качулка. И не свали качулката, така че не можех да видя лицето й. Но забелязах, че стиска силно ръката на малкото момченце. Както и да е, онзи с белите очи извади една кесия и я изсипа на масата. Приятели, беше пълна със злато — повече, отколкото бих спечелил от двадесет пътувания. И си рекох, че положението става съвсем различно. Да го кажа с две думи — уредихме пазарлъка веднага. Аз ги попитах кога искат да тръгнат и ми казаха, че ще дойдат на кея веднага щом се стъмни. Разбрах, че подозренията ми не са били напразни. Смятам, че щом някой иска да отплава от пристанището в тъмна доба, работата му не е чиста. Но вече бяхме сключили сделката и бях прибрал кесията, така че беше късно да се отказвам. Потеглихме същата нощ и стигнахме до крайбрежието на Пелдан на следващия ден следобед.
— Разкажи им за мъглата — рече напрегнато Силк.
— Тъкмо бях стигнал дотам, ваше височество — отвърна Кадиан. — Крайбрежната ивица е обвита в мъгла почти през цялата пролет и денят, в който пристигнахме в Пелдан, не правеше изключение. Мъглата беше по-плътна от вълнено наметало. Но хората в Селда са свикнали с нея и палят сигнални огньове на крепостните стени на града — така упътват корабите към пристанището в мъгливите дни. Аз се ориентирах по тези огньове и без проблеми намерих мястото, което ми трябваше. Стигнахме на неколкостотин метра от брега, и свалих пътниците на брега на една лодка — пратих с тях боцмана. Окачихме фенер на главната мачта на кораба — да му служи като ориентир в мъглата, освен това накарах няколко души да удрят по тенджери и тигани — да му помогнат да намери обратния път. Както и да е, след известно време чухме плясък на гребла и си помислихме, че боцманът се връща, обаче внезапно някакъв лъч светлина пресече мъглата, чух писъци и след това всичко утихна. Почакахме още малко, но боцманът и другите изобщо не се появиха. Това никак, ама никак не ми се понрави, затова заповядах да вдигнат котва и се понесохме бавно навътре в морето. Не зная какво се е случило там и не бих останал да разбера. Имаше някои неща, които ме караха да се чувствам много неспокоен.
— О — рече Белдин. — Какви например?
— Ами, докато бяхме в капитанската каюта например, онази жена протегна ръка да хване момчето и видях ръката й. Може би светлината не беше достатъчно силна, нали ме разбирате — аз не прахосвам много пари за газ, лампи или свещи и да ослепея, ако ви лъжа — но ми се стори, че под кожата на ръката й имаше искри.
— Искри ли? — попита Белгарат.
— Да. Видях ги със собствените си очи! Видях как се движеха — безброй малки блещукащи искрици плуваха из плътта й като светулки в лятна вечер.
— Сякаш всички звезди са се събрали под кожата й? — попита напрегнато Белдин.
— Ами горе-долу точно така — потвърди Кадиан. — Веднага усетих, че това не са обикновени хора. А след като видях лъча в мъглата, наистина никак не ми се щеше да остана и да разбера колко необикновени
