— Изглежда, битката вече е започнала — каза мрачно Гарион.
— Да — въздъхна Ерионд. — Но защо го правят?
Кралят на Рива се замисли, после каза:
— Предполагам, че заради гордостта си. Заради жаждата за власт. А може би желаят да отмъстят. Веднъж в Арендия Лелдорин ми каза, че много често битките продължават, защото хората просто не знаят как да ги спрат.
— Но всичко е толкова безсмислено…
— Разбира се, че е безсмислено. Арендите не са единствените глупави хора на земята. Когато двама души желаят силно едно и също нещо, ще има битка. Ако всеки от тях има достатъчно последователи, ще има война. Ако двама обикновени мъже имат разногласия, изходът ще бъде счупен нос или някой избит зъб. Но когато се замесят и армии, ще бъдат избити много хора.
— Ти и Закат ще воювате ли?
Това беше труден въпрос и Гарион не бе сигурен дали знае отговора му.
— Наистина не зная — призна той.
— Неговото желание е да управлява света — изтъкна Ерионд, — а ти не искаш да допуснеш това. Войните не започват ли от точно такива разногласия?
— Много трудно е да се отговори на такъв въпрос — отговори тъжно Гарион — Сигурно, ако не бяхме напуснали Мал Зет, щях да го вразумя. Но ние тръгнахме и не се възползвах от тази възможност. — Кралят на Рива въздъхна. — Мисля, че всичко зависи от него. Може би се е променил достатъчно и се е отказал от идеята си, но може и да не е. Човек никога не може да е сигурен какво ще предприеме Закат. Надявам се, че е променил намерението си. Не желая да воювам с никого, ала няма и да му се подчиня. Светът не е създаден да бъде управляван от един човек — особено от човек като Закат.
— Но ти го харесваш, нали?
— Да. Ще ми се да го бях срещнал преди Таур Ургас да бе съсипал живота му. — Гарион стисна зъби. — Виж, Ургас бе човек, на когото без колебание бих обявил война. — Такива хора вредят на света просто като живеят в него.
— Но вината не е негова. Той беше душевноболен и това го извинява.
— Много лесно прощаваш, Ерионд.
— Не е ли по-лесно да простиш, отколкото да мразиш? Докато не се научим да прощаваме, подобни неща ще продължават да се случват. — Младежът посочи на север към стълбовете дим. — Омразата е безплодно чувство, Белгарион.
— Зная — въздъхна риванският крал. — Аз мразех Торак, но накрая му простих — по-скоро от съжаление, отколкото от някакво друго чувство. Но въпреки всичко трябваше да го убия.
— Как мислиш, че ще изглежда светът, ако хората престанат да се убиват?
— Сигурно ще е по-хубав.
— Тогава защо не го направим такъв?
— Ти и аз? — засмя се Гарион. — Сами?
— Защо не?
— Защото е невъзможно, Ерионд.
— Мисля, че ти и Белгарат отдавна сте решили въпроса дали нещо може да бъде невъзможно, или не.
Гарион отново се засмя.
— Да, предполагам, че наистина го решихме.
— Добре, нека пропуснем думата „невъзможно“.
— В такъв случай би ли приел, че подобна задача е изключително трудна?
— Нищо ценно на света не се постига лесно, Белгарион. Ако беше така, нямаше да осъзнаваме неговата стойност. Сигурен съм, че ще успеем да намерим отговор. — На лицето на младежа бе изписана непоколебима увереност и Гарион за миг повярва, че двамата наистина биха могли да осъществят своята мечта.
Но след миг кралят на Рива отново погледна към грозните стълбове дим и надеждата му се изпари.
— Трябва да се връщаме и да кажем на другите какво става там — рече Гарион.
Следобед Белдин се върна и каза:
— На около миля пред нас има отряд войници. Десетина.
— И отиват на север към битката? — попита Белгарат.
— Не. Бих казал, че по-скоро бягат оттам. Изглежда, са претърпели поражение.
— Можеш ли да кажеш на чия страна са?
— Това наистина няма значение, Белгарат. Щом човек дезертира, забравя верността си към държавата.
— Понякога разсъждаваш толкова разумно, че ми призлява.
— Защо не накараш Поулгара да ти забърка някакво лекарство?
— От колко време продължава това? — обърна се Велвет към вълшебницата.
— Кое, скъпа?
— Тази непрекъснато препирня между тях двамата.
Поулгара затвори очи и въздъхна.
— Няма да ми, повярваш, Лизел, но понякога си мисля, че е започнала със сътворението на света.
Войниците, които срещнаха, бяха много предпазливи, дори уплашени, ала стискаха здраво оръжията си. Силк направи знак на Гарион и двамата спокойно излязоха напред — яздеха съвсем бавно, за да се стреснат дезертьорите.
— Добър ден, господа — поздрави ги любезно Силк. — Какво става тук?
— Искаш да кажеш, че още не си чул? — отвърна му с въпрос един жилав човек с окървавена превръзка на главата.
— Не срещнах никого да ми обясни — отговори дребничкият драснианец. — Какво е станало с хората, живеещи в тази част на Пелдан? Не сме виждали жива душа вече четири дни.
— Всички избягаха — отговори превързаният мъж. — Поне онези, които бяха живи.
— И от какво бягат?
— От Зандрамас — отговори му човекът и потрепера. — Армията й нахлу в Пелдан преди месец. Ние се опитахме да ги спрем, но с тях имаше и гролими. Обикновените войници не могат да се бият срещу тях.
— Да, това е самата истина. А какви са онези стълбове дим на север?
— Там се разрази страшна битка. — Войникът седна на земята и започна да размотава изцапания с кръв парцал от главата си.
— Не приличаше на никое сражение, което съм виждал — добави друг войник, целият в кал и кръв. — Участвал съм в доста войни, но не бях си и представял подобно нещо. Щом си войник, трябва да поемаш рискове — всички мечове, стрели и копия, сеещи смърт — знаете как е. Но откакто станах свидетел на тези ужасии, смятам да си потърся друга работа.
— Какви ужасии? — попита го Силк.
— С тях има и демони, приятелю. И с двете враждуващи страни. Огромни чудовища с ръце като змии, ужасяващи зъби и нокти.
— Шегуваш се!
— Видях ги със собствените си очи. Някога виждал ли си да изяждат жив човек? Толкова е страшно, че ми настръхват косите.
— Не те разбирам — каза Силк. — Какви две страни? Вие трета ли сте? Освен това обикновените армии не разполагат с дресирани демони, които да им помагат.
— Прав си — съгласи се войникът. — Обикновеният войник би напуснал войската, ако го накарат да марширува до чудовище, което всеки момент може да го погълне. Никога не бих се изправил срещу демон. — Той погледна мъжа с ранената глава. — Разбра ли въобще срещу кого се бихме, ефрейтор?
— Капитанът нали каза преди да го убият — отговори той, докато вадеше нова превръзка.
— По-добре започнете от самото начало, защото съвсем се обърках — рече Силк.
— Както ви казах — поде ефрейторът, — преди около месец даршиванците и техните гролими нахлуха в
